Божият Избор - Илайша Коулс (1673)

Втора Глава

Божият избор

Илайша Коулс

Учението за Божия избор съдържа целият сбор и спектър на благовестието; и ако нашите умове са покорни искрено на учението на Божията Суверенност, не можем да ги използваме за по-отличен предмет. Божият избор е наречен “Божията основа" не само защото е най-изтъкнатата част от Божието здание, но и защото е основание, което е положено от самия Бог и от Него Сам, и на което основата е Самият Той; това е тази основа, която стои здраво 2 Тимотей 2:19 и държи здраво онези, които стоят на нея.

Избранието е разпъването на шатъра на вечната любов, на Божието благоволение, избирането и повеляването за вечен живот; това е голямата харта на небесата (харта- документ с международно значение), специалният и безвъзмезден дарителски акт за неговите избрани, предаден на Исус Христос за тяхно ползуване и полза. Когато говорим за дарителски актове (за да бъдат валидни), в тях трябва да е написано името на дарителя; името на получателя - на човека, на когото се дарява; качеството и количеството на дара; времето, в което се осъществява предаването; повода или съображението, което е довело до това дарение; и, ако получателят е неспособен да се възползва от дара, е обичайна и нужна практика да се определи за попечител някой приятел, който трябва да влезе във владение или да приеме собствеността над дара; всички тези условия се намират в библейското избиране и могат да се обобщят в това твърдение:

“Има собствени на Бога хора, които преди началото на вековете лично (по един) са били избрани от Бога в Христа, според благоволението на неговата воля, и са били отредени за вечен живот”

Преди да премина към преките доказателства за това, първо ще обясна термините, след което ще приведа няколко примера за избиране от по-долен тип, което, макар и да се отнася за неща, които са по-маловажни от вечния живот, е важен образ и сянка на вечният избор.

1. Думата “собствени” означава онази част от наследството на човек, което остава в неговите ръце; което закона нарича лична собственост. Избраните уместно са наречени собствени, понеже, (1). Макар и Сатана да е князът на света и да царува навред; пак, по отношение на избраните неговата власт над тях е ограничена, временна и узурпаторска; те принадлежат на друг княз, на когото техният Господар ги е предал; който (в определеното време) ще ги избави от това похищение. (2.) Те са Божиите скъпоценности или наследство, придобито чрез много труд, с пот и кръв; няма нищо по-скъпо на човека и нищо, с което по-трудно би се разделил; това беше делът, отреден от Яков на възлюбения му Йосиф: “онова, което вземе чрез меча си и чрез лъка си,” Битие 48:22. И, (3.) те са личната собственост на Господа: Той ги държи в ръцете си, пази ги като зеницата на окото си и няма да ги повери на чужди ръце; не, и на техните собствени ръце.

“Избрани“ значението на тази дума е от определен брой неща да избереш или посочиш едно или повече от едно. “Лично избрани”, тоест, те са били избрани поотделно, посочени по име и избрани в Христа или в Христа като тяхна глава и Ходатай; така че, бидейки в него, цялата благодат и слава, за които са били избрани, да бъдат техни по право и съобразно това приложени върху тях.

“Отредени“ е същото като предопределени, определени, подготвени за бъдещи събития или неща; което е направено така, че събитието винаги се случва така, както е предвидено. В този смисъл за хората не може да се каже, че предопределят, понеже не могат с каквато и да е сигурност да определят бъдещи събития; но това става, защото всичко е било пред Бога от вечността и неговият указ е причината за тяхното съществуване.

Под “вечен живот" разбирам не само живота в рая, в блаженство и слава; когато ще бъдат напълно съ-образни с Бог и единни с него (според Йоан 17), но и също всичко, което води до това като подготовка за него и получаване на право върху него: Ходатайството на Христос, действеното призоваване и устояването във вярата и светостта; които са някои от частите или подразделенията на избирането. Всички тези имаме навързани в един стих, отнасящи се за едни и същи хора и неделими едно от друго. В Исая 62:12, където онези, за които се простира пътя са наречени “свет народ" - това е избирането им, “изкупени на Господа" - това е изкуплението им, “търсен", което говори за призоваването им, и “град неоставен,", което е нищо друго освен устояването им във вярата. Тук тези части са поставени във времевата им последователност - така, както се осъществяват във времето: затова Божият избор е наречен “подготвяне за слава," Римляни 9:23.

“Преди началото на вековете“ - накратко: от вечността, преди създаването на света, отвека.

“според благоволението на неговата воля“ Това е коренът на избирането; голямото дъно, на което е основано всичко; което изключва всичко друго като причина, принос или подбуда Бог да избере някои, а да отхвърли други.

2. Като примери за по-прост тип избор тук можем да разгледаме как Бог избира или предназначава определени хора по име (и някои от тях - преди да бъдат родени) за знаково и видно служение в света; те са образци за избора, за който говорим, и могат да бъдат счетени за допълнително доказателство за него.

Авраам бе посочен като корена и бащата на Божия народ, който Бог щеше да притежава и почита повече от всички народи на света; и в него “всички земни родове ще бъдат благословени," Битие 12:1-3, което обещание съдържа друго обещание - че Месията, сиреч Спасителят на света, ще дойде от неговото потомство; чудно висока почест; но какво имаше в Авраам, което да впечатли Бога и Той да го предпочете пред сродниците му? Беше ли той нещо повече пред Бога? Беше ли той нещо пред Бога? Беше ли му служил по-добре от другите идолопоклонници, с които бе живял? Не, никак; и все пак Господ го отдели и го призова сам, един, Исая 51:2. И в действителност не може да се припише друга причина, освен любовта му към Авраамовото потомство: “понеже Господ ги възлюби,” Второзаконие 7:7,8. Нито бе посочен да бъде отец на много народи и Сара - тяхна майка,- заради някаква естествена плодовитост в тях; понеже Авраамовото тяло беше кажи-речи мъртво и Сара, освен природното си безплодие, бе преминала детеродната възраст; което пък я накара да се изсмее на обещанието. Понеже кой, наистина, би избрал сух пън и безплодна почва, за да започне градина; в такива материали няма нищо, което да накара разумен земеделец да го направи.

По този начин той действа с първите потомци на Авраам: не взима всички от тях, но “в Исаак ще ти се нарече семето," Битие 21:12. Така Исаак беше взет, а Исмаил - оставен. И макар че Бог чу молитвата на Авраам за Исмаил и го благослови със външни неща; пак, що се отнася до основното, Бог го отхвърли и бе решен да утвърди завета си с Исаак, Глава 17:9, който още не беше роден.

Същото направи и с децата на Исаак. “Яков възлюби, а Исав намрази,” Малахей 1:2,3. Римляни 9, където намираме тълкуванието и на пророка, и на апостола, “По-големият ще слугува на по-малкия,” Битие 25:23. И Бог постави това разграничение преди те да се родят; да, и на потомството им то премина: едните са “людете на гнева му, против които ще негодува вечно,” Малахей 1:4, “пленът им няма да се върне.” “Когато цялата земя се радва, те ще бъдат направени пусти.” Езекиил 35:3,14. Но Яков - “Господ ще ги върне в земята им и ще ги насади, и ще ги насели в утвърждение, и ще им прави добро със цялото си сърце,” Еремия 32:37,41. Но нека отбележем, че не беше по-достойното поведение на Яков, предузнато или забелязано, което му спечели благословението. Исав направи повече от него, а и беше по-честен: ловеше дивеч, и то дивеча, който баща му обичаше; който и му приготви и донесе бързо, изпълнен с очакване да получи благословение; което и потърси настойчиво “със сълзи и горчив плач,” Битие 27:4,5,38. А какво добро правеше Яков, за да наследи благословение? 1. Дръзва да се намърда в чуждо право, понеже благословението принадлежеше на първородния. 2. Опитва се да изкриви намерението на баща им, с което беше запознат и което беше да бъде благословен Исав. 3. Изгавря се с баща си, като му предлага домашно вместо дивеч. 4. Взема Божието име напразно, за да даде по-голяма вероятност за успех на плана си, Битие 27:20. 5. Лъже и мами: покрива врата си и ръцете си с ярешки кожи и без да увърта се представя за Исав (крайно неподходящи средства да придобиеш благословение!). Иска ли питане, на кого от двамата поведението бе по-достойно?

Човек лесно би решил, че благословението е гарантирано на Исав, но какво се случва! Оня, който се държи така недостойно, отнася благословението; онзи, който изпълнява дълга си целенасочено и с желание, е отпратен с празни ръце. (това е Божията благодат!); и макар баща му да благослови Яков не по своя воля и по погрешка, когато разбра това, така не искаше да промени решението си, че най-искрено го призна: “Благослових го; да, и благословен ще бъде,” Битие 27:33. Как можем да знаем, сега, причината за това странно (и според човеците) нерационално събитие? Тя беше, че “Божието намерение според избора да е твърдо, не от дела, а от онзи, който призовава,” Римляни 9:11. И е чудесно да наблюдаваш как Бог нареди целия развой на тази размяна, като го предвиди като един пълен и преизобилен пример за вечния избор; защото показва явно Божията Суверенност над неговите твари в това, че взема онзи, когото си поиска; безвъзмездността на своята благодат в това, че избира по-малко (не че някои заслужава) заслужаващите; сигурното последствие от намеренията си с това как мъдро и сигурно нарежда нещата за желания край; и също с това как използва средства и инструменти в това по начин, който не отговаря на природните им възможности и е противен на присъщите им недостатъци.

Така действа и с Израиляните - Този народ Господ избра в Авраам четиристотин години преди да ги признае пред всички за свои; те са изрично наречени “избран народ”, отделени от останалата част ото света, “свят, особен, собствен Богу народ”. Той ги взе за “своe жребие, дял на своето наследство”. Прочетете неговите думи (защото са безценни за онези, за които се отнасят) “Ще ми бъдете свети; защото ви отделих от другите народи, за да бъдете мои,” Левит 20:26. “Господ, твоят Бог, те е избрал за собствен нему народ, над всички народи по лицето на земята,” Второзаконие 7:6.
"и Господ рече днес ти да си нему собствен народ както ти е говорил той, и да пазиш всичките негови заповеди, и да тя направи висок над всичките народи които е направил той, за похвала, и за име, и за слава, и да си народ свет Господу Богу твоему както е той говорил.” Второзаконие 26:18,19. " Но само отците ти предпочете Господ, и ги възлюби; и избра вас семето им по тях от всичките люде, както видите днес.” Втор. 10:15 и прочие. Но превъзхождаха ли те толкова другите народи по доброта, величие или обхода? Бяха ли усъвършенствали даденостите си? И това ли им даде право на тази чест? Нищо подобно, както се вижда, (1) от причината, дадена тук “от всичките народи ще ми бъдете собствено притежание” Изход 19:5. Това е като че Господ казва “няма разлика между вас и другите народи; цялата земя е моя и мога да взема откъдето поискам; не съм вързан за никого; мога да взема от тях и да отхвърля вас; другите народи не могат да постъпят по-недостойно от това как постъпихте и ще постъпите вие. Погледнах от небето и разгледах техните дела и вашите, виждам, че сърцата ви са еднакви. И, (2) по-късното поведение на евреите го доказа предобре; и Господ го предвидя “Знаех, че ще се докараш много неверно и бе наречен престъпник от утробата; познавах, че си жесток, и вратът ти е желязна жила, и челото ти е медно; само зло правеха от младостта си” и т.н. Исая 48:4,8; Еремия 32:30.

Каква, тогава, беше причината и подбудата Бог да ги избере над другите? Беше неговата незаслужена любов и благосклонност: “Възлюби ги, понеже ги възлюби,” Второзаконие 7:8 и 9:4.

Стигаме до Давид: Бог си бе приготвил цар измежу Йесеевите синове и Самул отиде да го помаже; но трябва да бъде “онзи, когото Господ му именува”, не най-големия или благочестивия; и затова, казва, Господ не е избрал този, нито онзи, нито тези, а Давид. Вярно, Господ не спомена името на Давид пред Самул, но направи нещо равнозначно: защото, когато Давид влезе, той му каза “Той е, него помажи,” 1 Царе 16:1,12.
И, забележете, това беше най-младият, най-невзрачният и най-малко вероятният; едва считан за част от семейството; понеже не беше представен с другите. После, вижте какъв беше; занимаваше се с пазенето на овце; и още нещо, което може да се гледа само като женствено - той се отдаваше на музика; вижте и цвета и сложението на тялото му - бяло и русо; никакъв воински жар; и въпреки всичко това, този мъж (или по-скоро този момък и младо момче) с такива качества и такова образование, трябва да бъде началник на Господните воинства; които имаха най-големите си врагове пред себе си и затова имаха нужда от смел и благоразумен мъж за водител. Ами, нека произходът, цветът, работата, образованието, каквото и да е, прави шанса, по човешки казано, възможно най-малък; Давид е и трябва да бъде човекът, който Господ е почел, като го е направил владетел на народа - да се бие във битките им и да върши подвизи. В избора си на Господ му е било угодно да тури настрана каквото човеците вземат (предвид); “той не гледа като човек”; той не зачита хората за природните им постижения и дадености; мъдростта или умствените заложби най-често са от ключово значение при избирането на княз; но за Бог това не значи нищо “той не признава никой мъдър по сърце” Йов 37:24 и ако го правеше, нямаше да направи това тук. Давид нямаше царски достойнства над братята си до един много по-късен момент; както явно загатват тези думи “Духът Господен дойде на него от този ден насетне” 1 Царе 16:13

След това за Еремия: Господ отрежда за него да бъде пророк, поставя го над народи и царства, командирова го да изкоренява и събаря, да гради и сади, но защо? Какво бе направил Еремия, че Господ го призовава за такова грандиозно дело? Нищо, наистина; защото той беше предназначен за това още преди да се роди: “Преди да те бях образувал в утробата, те познах; осветих те и те определих пророк.” Колко е непригоден за такава работа и колко нежелаещ се вижда и от изповедта му  “Не мога да говоря, защото съм дете” Еремия 1:5,6.


Друг случай е Кир: Този човек беше отреден за велики и благородни дела. Накратко, да срине златното царство; да натроши чука на цялата земя, да освободи Божия народ от плена и да построи храма им; и това бе пророкувано за него повече от сто години преди да се роди. Господ го назовава свой избран, свой пастир, онзи, който “ще извърши цялата му воля”; и го нарича по име също; което повтаря два пъти, като нещо важно; Исая 44:28 и 45:1,2,3,4,5,6,13.

Беше ли Кир избран за това, че е могъществен княз? или Господ го направи могъществен и победоносен, защото това беше от значение за делото му? Чуйте какво казва за него сам Господ (който най-добре знае защо): “Така говори Господ на помазаника си, Кира, когото държа за дясната ръка, ще разпаша чреслата на царе, За да отворя дверите пред него; И портите не ще се затворят. Аз ще ходя пред тебе И ще изравня неравните места: Ще съкруша медните двери, И ще строша железните вереи;  Аз те опасах, ако и да ме не познаваш," Но какво е направил Кир, за да го почете така великият Бог? той дори не познаваше Господа; което е повторено два пъти за наше внимание. Исая 45:1-5.

Накрая, Павел: Господ от небето му определя мисия между Езичниците; да носи името му пред Царе; да удари тежко по царството на Сатана и да го изтърбуши; и да обърне света наопаки; вижте делата му в Ефес, Атина и на други места. И на това беше призован, дори когато сам беше в разгара на тази ярост на гоненията против блаженото име, което сега е изпратен да проповядва; Павел свидетелства, че не той го намисли; понеже, когато говореше за призванието си, го отдаде на Божията сила и благоволение - така, както това, че се е родил от майка си. Галатяни 1:15. Всичко това бе заложено в словото “Той ми е избран съд,” Деяния 9:15.

Мога също да приведа историите за Самсон, Йосия, Йоан Кръстител и други, но няма време за това. Тези случаи не могат да се разглеждат само като исторически изследвания; (това би било твърде тясно значение за тях), но трябва да се разглеждат според библейското правене на заключения и изтълкуване в духовен смисъл; и така ще има добро предварително доказателство за това, което сме се заели да правим. Защото, ако има избор на личностно ниво за неща, които са много по-маловажни; и то избор много предхождащ съществуването на тези личности; ако има и категоричност в Божия указ за тези; колко повече за нещата със значение за вечността! И, ако Господ не погледна извън себе си за подтик да избере тези личности за техните почтени звания и постижения (и ако бе погледнал, нямаше да намери нищо), колко по- маловероятно е да възложи на тварта избор за вечно спасение и вечно единство със себе си.

За воловете ли се грижи Бог? Преминаване от по-малкото към по-голямото е библейски способ за аргументация и такъв, който доказва убедително. Сега минавам на по-пряко и положително доказателство за твърдението, където намерението ми не е толкова да докажа, че има избор, колкото какъв е този избор; как се определя и как се осъществява; и това касае обектите на изобра и начина, времето и целта му. И все пак, като въведение към това, е уместно да засегнем малко и другото; и тъй, за да обсъдим въпроса в по-ярка светлина, разделям твърдението на шест клона.

1. Че има избор на човеци за спасение.

2. Че този избор е безусловен.

3. Че касае отделни личности.

4. Че предхожда вечността.

5. Че избраните са избрани в Христос.

6. Че избирането е основано на благодат.

След като докажем тези твърдения с положителни цитати или с доводи от такива, няма много да ни засяга какво се твърди в подкрепа на противното; те са от дълбоките Божии неща и се откриват само от библейска светлина; и затова е напразно да се мерят с друго мерило; понеже кой е познал ума Господен, или кой може го позна? Той разкрива от него само онова, което пожелае.

1. Има избор на човеци за спасение.

Тоест, има някои човеци, определен остатък, който ще бъде спасен; и това въз основа на Божия избор. Това ясно се загатва в онези кратки и забележителни изрази “съдове на милост, предварително приготвени за слава,” Римляни 9:23. Избранието придоби, Римляни 11:7. Господ прибавяше към църквата онези, които трябваше да бъдат спасени Деяния 2:47. И, колкото бяха определени за вечен живот, повярваха, Деяния 13:48. Но по-изрично е казано в Римляни 11:5. Има остатък според избора на благодатта, 1 Солунци 5:9. Бог не ни е определил за гняв, а за да придобием спасение; и 2 Солунци 2:13. Бог от началото ви е избрал за спасение и т.н. И тези са наречени избранието или избраните; както обрязаните са наречени обрязването; и ангелите, които пребъдоха във вярност към Бога, са разграничени от падналите с титлата “избрани”. За тях се казва, че са избрани съдове, съдове на милост; както за останалите - съдове на гнева и синове на погибелта; Писанията ги представят в различна светлина.


1. Те са група, отделена от света; Аз (казва Христос) ви избрах от света, Йоан 15:19. Не се моля за света, а за онези, които ми даде, Йоан 17:9. И те не са от света, както аз не съм от света, Йоан 17:16. На вас е дадено да знаете тайната на Божието царство; но на тях, външните, всичко се дава в притчи, Марк 4:11. За Яков и Исав (които са по същия начин разделени) Бог казва на Ревека: “два народа са в утробата ти и две племена,” Битие 25:23. И за потомството на Яков “народ, който ще се насели отделно и няма да се счете между езичниците,” Числа 23:9. И този “народ (казва Бог) създадох за себе си” Исая 43:21. “светите му люде; останалите са врагове,” глава 63:18; 1 Петър 2:9.

2. Като хора от друго племе или род и произлизащи от друг корен. “Ние сме от Бога, и целият свят лежи в злото,” 1 Йоан 5:19 (или в Лукавия, като техен корен и глава) “Който е от Бога, слуша Божиите думи; вие затова не ги слушате, защото не сте от Бога,” Йоан 7:47. Едните са наречени “чада на светлинат,” другите - на нощта 1 Солунци 5:5; едните от Бога, другите от света 1 Йоан 4:4-6; едните са горни, другите - долни Йоан 7:23. На едни баща е Бог, на другите - дяволът, Йоан 8:41,42,44.

3. Като поданици на друга глава. “ние сме твои отвека” казва Божията църква “над тях не си владичествувал,” Исая 63:19. “всичко, което Отец ми дава (казва Христос) ще дойде при мен, Йоан 6:37; овцете ми чуват гласа ми; аз ги познавам, и те ме следват, и подир чужденец не ще отидат,” Йоан 10:27; и това: “понеже един е Учител, Христос” Матей 23:8. За другите казва, че “не искат да дойдат при него,” Йоан 5:40. Едната група са последователи на Агнето, другите - на княза на тъмнината, водени от него по волята му.

4. Като принадлежащи на друг свят. “Доброто семе са чадата на царството,” Матей 13:38 (и, забележете, семето е отъждествено с чадата още преди да бъде посято и да покълне! което само може да означава тези две неща: 1. че то в себе си съдържа целия човек, който ще се роди 2. че то със сигурност, без оглед на действията на нивата, света, и на “врага”, Дявола, ще даде плод. За това повече в глава 4 - Действеният Зов.) и са разграничени от чадата на този свят, защото “са удостоени да придобият бъдещия свят” Лука 20:35 и, съответно, намираме, че никой не бива допуснат до Новия Ерусалим, освен онези, “чиито имена се намериха написани в книгата на живота,” Откровение 21:27;"И който не се намери записан в книгата на живота, беше хвърлен в огненото езеро. ,” 20:15. Затова и пише, че Юда “отиде на своето си място” Деяния 1:25, а избраните в “царството, приготвено за тях” Матей 25:35. Ще приведа още само един довод за доказване на тази точка, и той е с такава тежест, че от друг няма да има нужда; а именно, че ако Господ не беше оставил остатък (според избора на благодатта), нито една плът не би се спасила; целият свят щеше да стане като Содом. Исая 1:9.

2. Изборът е безусловен.

Тук са две съществените страни: неотменимостта и независимостта. Указът е неотменим от страна на Бога и независещ от човешките действия. Господ няма да се отметне от намерението си да спаси народа си; нито тяхното недостойнство или неохота ще осуетят или възпрепятстват благото му намерение. И оттам разните изрази за това едно и също [намерение], а именно, предопредели, отреди, подготви, нямат към себе си прикрепено нищо, прилично на условие. Има, наистина, нещо като условия (или изисквания за пригодност), които винаги предшестват осъществяването на избора; като “покаяние към Бога и вяра към нашия Господ Исус Христос"; които, следователно, могат да се нарекат в някакъв смисъл условия за спасение; но не и за избора.

Избранието е голямото и основно утвърждение на благовестието; то е онова, което в държавата се нарича “върховен закон", който е сам по себе си неотменим и ръководи всяка изпълнителна власт. Така и спасението на Божиите избрани е най-висшият закон на небесната страна и царство и, вследствие на това, трябва да остане ненарушен.

Той е причината всичко да съществува; той е замисълът, чрез който Бог е промислил за себе си най-голямата възможна слава, и за който се е тъй изхарчил, че ако намерението му пропадне, цялото сътворение не може да компенсира щетата. [и невидимите светове, от които ангелите “желаят да надникнат в благовестието” 1 Пет.]

 И тъй, той не можеше - понеже Бог не може да се отрече от себе си - казвам, не можеше тъй да измисли най-величавия за негова слава план, та да има нужда някога да го отменя или променя; нито можеше да го направи подлежащ на осуетяване; както щеше да бъде, ако му беше поставил за основа нещо сътворено (и така го беше оставил на неговия произвол); да, подобаваше му, като върховен законодател, така да определи и покори всичко, че главната цел за всичко да не може да пропадне.

Така би направил всеки мъдър държавник, ако имаше вещината и силата за това; но понеже на всеки му липсва по-много и от двете, то и най--добре управляваните земни царства са подвластни на изменение: князете умират и мислите им погиват; мненията им се влияят и сменят, и те изоставят първоначалните си намерения; наследниците им действат в противоположна посока; нечакани беди ги оплитат; чуждоземни врагове ги притискат и пречат на делата им; или самият народ може да се окаже толкова безумен, че да опорочи и погуби и най-добре измислените политики, които биха били за тяхно добро.

В земните дела могат да се случат хиляди злополуки, за които човешкото благоразумие не може нито да се застрахова, нито може да ги предотврати. Но Бог не е така; нищо не може да го изненада; за него няма ново: “Той обявява края от началото,” Исая 46:10. Неговите присъди и намерения не се менят, “Той едно нещо си е наумил,, и кой може да го обърне?” Йов 23:13; Той също така е безсмъртен и “мислите на сърцето му пребъдват за всички поколения,” Псалм 33:11. никое създание не може да се укрие от неговото владичество “В ръката му е душата на всяко живо нещо,” Йов 12:10. да, и най-обикновените (за нас) и противни на нас извънредни събития, в неговата сила и мъдрост, клонят към неговото намерение и не могат да устоят на предназначението си да спомогнат на неговата воля. И това е най-вероятно една от причините избранието да се нарича “от началото, от сложение мира (основополаганието на света)”, за да се покаже, че каквото стане във времето, ще бъде второстепенно и подчинено на замисъла на избранието, което значи, че то е безусловно. И, по-нататък, тази безусловност може да се види чрез следните доводи:

Довод 1: Ако избранието не е безусловно, значи трябва да е по завета на делата; който, бидейки условен, бе така скоро нарушен, и то от човек, който имаше способността да го пази! И ако човек в онази почест не остана в нея, как ще го направи сега, когато в сърцето му се е разраснало такова бунтовно пристрастие, че той и досега тича в обратната на Божия закон посока? Битие 6:5 “Ако беше даден закон, който можеше да даде живот, праведността щеше да е чрез закона,” Галатяни 3:2, което показва, че новият завет прави повече за нас от стария; понеже дава живот; и трябва да даде и извършването на условието, от което зависи живота; също и показва, че първият завет не даде живот и че не успя, понеже беше условен. Законът показва нашия дълг, но не дава средството, с което да го извършваме; новият завет прави и двете, като написва закона на сърцето.

Всички под завета на делата са без Бога, без Христа, без надежда, Ефесяни 2:12, и това е така, защото са чужди на завета на благодатта или благодатта на избранието. Ако, прочее, избраните са в по-добро положение от преди, избирането им трябва да бъде безусловно; и за да бъде такова, новият завет бе сключен не с тях директно, а с Христос на тяхно място; и той е, “благодатта, дадена нам в него преди началото на вековете,” 2 Тимотей 1:9; Тит 1:2.

Довод 2. Изборът трябва да бъде безусловен; понеже, дори онова, което изглежда условие за него, е част от него; както обещанието на Бога към Авраам “На семето ти ще дам тази земя,” Битие 12:7. В това обещание Господ се ангажира както да даде на Авраам семе да наследи земята, така и да даде земята на това семе; и съответно намираме, че следващата глава на това семе се роди по силата на обещанието, Галатяни 4:23,28 (Друг аргумент намираме в Римляни 9: “не може да е пропаднало Божието слово”, под което се има предвид Божието обещание, което е наречено “словото на обещанието” Римляни 9:9 и “онова добро слово” Еремия 33:14; вж и Псалм 77:8 и, за да има на кого да се дадат, трябва да има и “чада на обещанието”, които да се родят; което е дело на Господа, който “прави всичко” Еклесиаст 11:5; Исая 49:21 и ни е родил по волята си Яков 1:18.), така че целият ход и цялата поредица от събития, които съдействат за крайното осъществяване на избранието, са включени в него и потвърдени от него; и това е толкова уверено и твърдо заявено, като че от самото даване на указа самата крайна цел вече е достигната; и тя е: изкупление от греха, действен призив и устояване до славата (които ще разгледаме по-подробно в съответните раздели); което изглежда имаше на ум и Апостолът, когато представи самия вечен живот като същината на обещанието: “И това е обещанието, което ни е обещал, живот вечен” 1 Йоан 2:25. (нещо толкова непостижимо и възвишено, че, за да се потушат съмненията на вярващите, Павел добавя в Тит 1:1-2, че Бог, който е обещал този неописуем дар, никога “не лъже”.)

Довод 3. Трябва да бъде безусловно, понеже само чрез такъв избор може да се осигури спасението. Адам в първото си състояние нямаше тази устойчива почва; той беше направен прав, но да продължи в това състояние, зависеше от това дали добре използва онова, което имаше, без да му се помага някак. В него виждаме докъде се простират способностите на сътворената благодат, било то в състояние на съвършенство. Колко бързо се изроди Адам от него и падна в погибел! И същия път щеше да извърви и цялото му потомство, ако беше поставено на неговото място; както знаем, че и сториха (един по един), въпреки всички предоставени им помощни средства. И нищо чудно, понеже сега те имат такава голяма наклонност към злото, каквато Адам нямаше.


И ако имаше в добавка някакво помощно средство (както някои твърдят и наричат новия завет), това още повече потвърждава учението ни; защото, колкото повече помощни средства имат и се провалят (както направиха), толкова по ясно е, че само такава благодат и такова избрание ще ги спаси. Пример за това имаме в допотопния свят; хората от него имаха дълъг живот и по-големи умствени способности; имаха и един век проповеди от Ной, както и препирането на Духа; но въпреки всичко това, не стигнаха до Бога, а отидоха по-назле, докато “всичките помишления на сърцата им бяха само зло всеки ден,” Битие 6:8. И това не стана само с някои, а с цялата човешка раса: “Всичката плът бе развалила пътя си,” глава 6:12.

Вярно е, че Ной се намери праведен; вярно е и, че избранието го направи такъв. Ной “намери благодат в очите на Бога,” стих 8 в същия смисъл, в който Павел придоби милост 1 Тимотей 1:16, което ще рече, че милостта го постигна или улови. (Филипяни 3). Вижда се също в Израилевият народ, които, върху онова, което имаха по природа, получиха и много помощни средства и допълнения, които други нямаха “Господ не е сторил така с никой народ” Псалм 147:19,20, и пак повечето от тях станаха толкова лоши, че оправдаха сестра си Содом, Езекиил 16:51.

След като първия завет не помогна, такава благодат имаше нашият Господ (предвиждайки, че няма да сме верни на завета), да определи втори, нов завет; чрез който да поправи и да осигури остатък, и то непогрешимо; и затова го наричаме завета на благодатта, бидейки такъв, който не зависи въобще от дела (и не чака на човеци); и това е благодатта, която спасява и “царува за вечен живот.” Римляни 5:21; Ефесяни 2:5,8. И тези са “верните Давидови милости”, от Исая 55-та глава; безусловността е едно от нещата, които го правят по-добър завет.

Довод 4. Имаме една и съща причина за безусловността на избирането на човеци, като тази за избирането на Христа. Този човек, или човешко тяло, което Второто лице от Троицата трябваше да приеме и с което трябваше да се съедини, не беше определено за този съюз въз основа на някакво условие, а именно, че трябва да изпълни всяка правда, да унищожи дявола, да съсипе делата му и да направи умилостивение за греховете; понеже тези самите не биха станали без отреждането; и че това отреждане беше безусловно, се вижда от Евреи 10:5. “Тяло си ми приготвил” и Лука 1:35 “Святото, което ще се роди от тебе, ще се нарече Божия Син,” Матей 1:21. “Ще спаси народа си от греховете им,” На тези места се очертава явно безусловното повеление за Въплъщението на Божия Син, който стана Човешкия Син. И че избирането на нас като личности (по отношение на осъществяването му) е право пропорционално на това на Христос, ще видим по-ясно по-късно. Засега приемете само благите думи, които, Господ несъмнено произнесе с голямо у себе си задоволство в 17-та глава на Йоан, стихове 8,21 “възлюбил си ги, както си възлюбил мене.”

Довод 5. Нужно беше избора да бъде безусловен заради категоричността на Божия указ Божия Син да умре, на което той беше неотменно предопределен  1 Петър 1:20 и всички, които бяха спасени преди да пострада, бяха спасени по заслуга на този указ, Римляни 3:25,26. Писанията ясно казват, че той беше “Агнето, заклано преди създаването на света,” Откровение 13:8 и че не беше възможно тази чаша да го отмине Матей 26:9,42. И ако за хората се счита недомислие да платят, без да получат покупката, то, без никакво съмнение, Божията мъдрост не може да определи смъртта на Сина за спасението на човеците и да остави спасението на тези същите човеци на произвол; което щеше да стане, ако не беше безусловно избирането им.

Довод 6. Накрая, пореден довод получаваме и от естеството на Божествените обещания; които са образци или заявления на указа. Обещанията, които касаят духовни благословения, са категорични и безусловни; те са от словото, което е “завинаги утвърдено на небето,” Псалм 119:89. Вижте обещанието за изпращането на Христос като Изкупител, Битие 3:15, за Светия Дух, който да освети избраните и да ги води към всяка истина, Йоан 16:13, да ги поръси с чиста вода; да им даде ново сърце, да ги подбуди да ходят в неговите повеления; та да бъде техен Бог и те да Му бъдат народ и да се върнат към него с цялото си сърце, Еремия 24:7; Езекиил 36:26, да ги накаже с човешки тояги, ако му съгрешават, но вечната си милост да не оттегли от тях Псалм 89:30-34, и накрая да ги “представи непорочни пред лицето на своята слава” Юда 24. Тези всичките, заедно с другите, които звучат подобно, са предадени положително и категорично, без намек за уговорка, изискване или условие. И ако тези, които са само кратки записи на указа, са безусловни, следва, че и самият указ е такъв; и върху това застава Апостолът, когато предизвиква целия свят да анулира Божия избор, Римляни 8:33,34, което не би могъл да стори, ако изборът не беше суверенно безусловен.


III. Изборът касае отделни личности (личностен е).

IV. Предхожда вечността.

Тези двете имат обща доказателствена част, защото често са съчетани в Писанията. Бог не е избрал цялата маса човечество; нито, както казват някой, са избрани онези, които са спазили тези или онези условия; а някои определени личности са били избрани по име, набелязани измежду другите и отредени за вечен живот. Нашият Спасител ги нарича “онези, които са му били дадени от света” Йоан 17:6; и са му били дадени по име и според дадено число; и той ги знае по име 10:3,14. Най-прилежното ни внимание заслужава това как Господ отбелязва имената на своите хора; като го прави, несъмнено, за да отбележи особеното отношение, което има към тях. Затова казва на Моисей “Зная те по име” Изход 33:17. Така той си ги присвоява (по право), Исая 43:1 “Призвах те по име; мой си ти.” Понякога, също, когато призовава онези, които са му най-свидни, удвоява имената им с повторение; така говори на приятеля си, Авраам, Битие 22:11, на Моисей, слугата си, Изход 3:4, и на други. Но не намирам случай, където да говори така на други; и тези, предполагам, са споменати като достойни за отбелязване; и не е дребна работа (и още по-малко смехория, както го виждат някои шеговити души), че избраните са избрани по име и че имената им са написани на небесата. От Йоан 17:23,24; Ефесяни 1:4, Откровение 13:8 и 17:8 и други Писания, се вижда, че това е извършено в предвечността.

Че избора касае отделни личности и е вечен, може да се види и от следните доводи:

Довод 1. От примера на избирането на Христос. Избирането на Христос не беше някакъв шаблон, в който да се вмъкне определена личност, за да бъде Господ и Христос; а второто лице влезе в човешко естество; и това беше отвека Притчи 8:23-31. 1 Петър 1:20. Нито беше кое да е тяло, което трябваше да приеме, а точно определеното тяло, което беше приготвено за него, Евреи 10:5; Псалм 40:7. И тази личност той възлюби преди създаването на света, Йоан 17:24. Добре е да отбележим, колко прецизно беше повелението, дори в най-дребните обстоятелства, относно Господ Христос; като това, че трябваше да дойде от Авраамовия род, от племето на Юда, от Давидото родословие, да се роди от девица, във Витлеем; и това, когато “жезълът изчезваше от Юда”; да бъде бит, бичуван, оплют, провесен на дърво, с прободени ръце и крака; че трябва му дадат да пие жлъчка и оцет; че не трябва да се строши кост от него (докато с двамата до него бе другояче); че дрехите му ще бъдат разделени и взети с жребий; че ще възкръсне на третия ден и пр.

И че всички тези факти бяха отредени, се вижда от това, че за тях имаше пророчества, които са указът, снет на хартия или изваден от [невидимия] списък. Що се отнася до възкресението му, изрично е упоменато в Псалм 2:7 “Ще обява повелението”. И това става с всички останали укази/повеления - ще бъдат обявени във времето. И ако изборът на главата е личностен и отвека, защо да не бъде такъв и на онези, които съставляват тялото; понеже и те, като Христовото човечество (човешка природа), не съществуваха в предвечността. Освен това, беше логично и той, и те да бъдат отредени вкупом; понеже той може да бъде глава само спрямо някакво тяло; и че те бяха определени за това, си личи от Псалм 139:16 “Твоите очи видяха необразуваното ми тяло; и в твоята книга бяха записани всичките ми части, които се образуваха през дните, докато още не съществуваше ни една от тях. “

Ако кажете, че тук се говори за частите на Давид, отговарям, че ако Бог счита частите на едно земно тяло за достойни да бъдат записани, то няма как да бъде по-малко подробен и методичен за духовното тяло на своя Син; освен това Давид е негов предобраз.

Христос също бе определен, да бъде Спасител, и то чрез неговата смърт и “от създаването на света,” 1 Петър 1:20. Затова беше целесъобразно да се определи колко на брой и кои по-точно ще получат спасение чрез Него. Той нямаше да умира за себе си, а за онези, чиито избавление предприе да изпълни. Не е уместно да говорим за гаранция, без в същото време да се спомене и длъжникът или престъпникът, за когото се дава; и този длъжник или престъпник трябва да бъде познат и назован, или иначе представянето на гаранцията не би имало никакво значение; Нашият Господ и Спасител не направи душата си приношение за греховете на някого си, за непознати; Аарон знаеше за чии престъпления принася; имената им бяха написани на нагръдника - не името на народа или с какво е пригоден (Израил, вярващ), а личните имена на племената: Рувим, Симеон, Левий и т.н. Така стори и нашият Велик Първосвещеник, или нямаше да може да направи умилостивение за нас; и онова място, Откровение 13:8, посочва и двете. Думите “от създаването на света” се отнасят както до написването на имената в книгата на живота, така и до заколението на Агнето; както се вижда от осми стих на 17-та глава, където, като се разчита кои са онези, които “ще се удивят подир звяра”, Духът казва, че това са онези, чиито имена “не са били написани в книгата на живота [от създаването на света].”, за разлика от онези, които следват Агнето и които “Бог от началото е избрал за спасение,” 2 Солунци 2:13.


Довод 2. Божият замисъл в Христовата смърт не би могъл да се осъществи по друг начин. Ако замисълът беше да се осигури спасение за вярващите, без да се установи кои са тези, които ще повярват, нямаше да е сигурно дали някой въобще ще се спаси, понеже нямаше да е сигурно, че някой ще повярва. Ако е сигурно, че някои ще повярват, тази сигурност трябва да се осигури с указ; понеже инак нищо в бъдещето нямаше да бъде сигурно. И ако бе определено някои да повярват, самите вярващи трябваше да бъдат определени също; понеже вярата е Божия дар и не можеше да се предвиди у някого, освен в онези, на които бе определено да се даде. Като се съпоставят тези неща, се вижда ясно, че онези, за които трябваше да умре Христос, бяха толкова предопределени, колкото и това, че той щеше да умре за тях; и това категорично и по име.


Довод 3. Обосновка имаме и в това как Отец “е приготвил царство от създаването на света,” и домове или места в него. Вижте колко подробно Бог нарежда по-маловажните работи: не е създал земята напразно (сиреч да седи празна и пуста, както в началото на творението), нито краищата и да стоят завинаги населени от един или друг народ, който се падне да ги завладее, а “е разделил на народите наследството им и пределите на населението им,” Второзаконие 32:8. Деяния 17:26. Връх Сиир бе даден на Исав и друго място - на Лотовите синове. Всеки народ си имаше предначертани граници, и това от древността. И ако разграничаваме Божиите дела във времето, неговото намерение да образува и роди тези народи трябва да е толкова старо, колкото това да създаде и покрие тези места на земята, които трябва бъдат населени от тези народи.

И тъй, щом земните селища са от твърде малко значение, сравнени с небесните жилища, сякаш е разумно да заключим, че ако отделните народи са били предопределени за определени земни местности, колко повече отделните човеци ще бъдат предназначени за определени жилища в небесата; и ако нещо е било определено първо, то това трябва да е бил човекът, понеже “съботата бе направена за човека, а не човека за съботата.” Небесата бяха направени при създаването на света, но изборът е от преди това.

Домашните на Божия дом, или място на славата, са свещен орден от царе и свещеници; и всеки от тях отделно има свой дом или имот. Тези славни места не са били приготвени за неопределени вярващи, а частно, за определени особи. Дванадесетте апостоли ще имат своите дванадесет престола, всеки ще получи своя си. Това разбираме от отговора на Спасителя към майката на Зеведеевите синове: “Да седне отдясно и отляво ми не е мое да го давам, но ще се даде на онези, за които е било приготвено от Отца ми,” Матей 20:23. Ако беше за някакви неопределени вярващи, защо Исус не го даде на тези двама братя, особено предвид, че те първи попитаха за местата? Истината е, че тези места не могат да се раздават сега; от памтивек е било определено кой да ги получи, дори “преди създаването на света,” глава 25:34. С този отговор Господ не целеше да покаже, че желаните места са приготвени за неопределени вярващи (защото за тях питаха вярващи), а че са били определени за....... определени хора; и те са, които трябва да ги заемат. (подобен извод можем да направим от Лука 14:9). Можем да добавим много в потвърждение на тази теза, но тези доводи, надявам се, показват достатъчно ясно, че изборът е личностен и от вечността.

V. Изборът е в Христос, или, избраните са били избрани в Христос.

Нужно беше новият завет, както старият, да има глава и посредник, за да произтичат от него праведност и живот към цялото избрано семе - така, както грехът и смъртта дойдоха от Адам; в това отношение Адам и Христос са (противо)поставени като паралели в Римляни 5, от стих 12 до 21. Избраните участват в облагите, за които са били избрани, посредством съюза си с Христос; Той е коренът, в който обитава цялата пълнота (и е човекът, в чиито ръце Отец е поставил всичко). Той не само е основата, върху която е построена църквата, но и канарата, която предоставя всички духовни суровини за строежа на небесния храм; дори циментът, който скрепява една част за друга, както и цялото към себе си; и това е по силата на указа.  Понеже трябва да приемем, че е имало уговорен съюз преди да е дошъл действителният; и единият прави другия да съществува; и това толкова действително, колкото предопределената смърт на Христос действително осъществи спасението на онези, които още не съществуваха, а бяха умрели преди него. Макар и Христос да не е причината на избора, той е кардиналното средство, чрез което придобиваме блаженството, за което сме били избрани; чрез него става възможно да “имаме достъп до благодатта, в която стоим” Римляни 5:2. И във всички послания, общо взето, когато се говори за великите спасителни неща, винаги е споменат Христос като основен участник в цялото нещо. Спасението наистина е дар; то е съвършено безвъзмездно; не се придобива, освен в Христос: идва върху нас чрез неговата праведност; “Както чрез непокорството на един мнозина станаха грешни, така чрез праведността на един мнозина ще станат праведни” Римляни 5:18,19. Човечеството (чрез изпадането си в Адам) е погубило в себе си цялото онова начало (принцип), което би ги върнало/довело до Бога като техен живот и блаженство, и с това е затънало в такава вражда против него и неприязън към всички наченки на помирение и връщане към него (и така се е утвърдила тази пропаст), че те завинаги биха стояли отлъчени от Него, ако не беше организиран за нейното прекратяване блаженият план на избранието в Христос. Това би било непосилно за сътворена сила; нито биха могли тварите да излязат с идея за осъществяването му; и ако можеха, кой би посмял да намери и посочи онзи, който би могъл да го извърши?

Но Великият Бог, Блаженият вовеки, намира начин; и същата любов, която отрежда за вечен живот, го нарежда така, че неизбежно да постигне резултат.

И това е причината (определените за спасение да получат права над него и да го придобият) те да са били направени част от Христос чрез избиране; той е главният и видният избран; първородният и князът на целия род; и всички избрани са му дадени като по-млади братя, за да се изхранват от неговия имот.  За читателя е явно, че цялото спасение бе възложено на Христос; че той носи стълбовете му (което са църквите; прави и хората стълбове в царството си. Откровение 3:12) и всички други рамене биха били крайно слаби; той е и средствата и центъра, чрез когото и в когото Бог събира всичко в едно. Той бе направен “Бог с нас.”, за да станем ние едно в Бога; както научаваме от молитвата Му в Йоан 17. Той е Угодникът на Отца (Той благоволява в него) и извън него няма нищо угодно Богу или вечно добро за човеците. Затова се казва, че ние сме избрани в него Ефесяни 1:4, призвани в него Филипяни 3:14, създадени в него Ефесяни 2:10, съхранявани в него, Юда 2, и благословени в него с всяко духовно благословение Ефесяни 1:4. Благословенията не биха били благословения за нас, ако не бяха в Христос; и, бидейки в него, всичко се обръща на благословение за нас; понеже сега нищо не може да дойде върху ни, ако не първо не мине през него; и каквото идва така, е подправено с божественото му благородство и е направено благоприятно за нас; и така действено и непогрешимо бива осигурено  онова, за което сме били избрани. Има различни сгодни причини и цели за това Бог да избере избраните в Христос, като например:

Довод 1. Като възстанови човека по този начин, той да може един вид да хвърли в смут своя велик противник и да се покаже много по-добър от него със собственото му оръжие (човека); и прилично бе за Божията мъдрост и благодат Бог да стори така. Дяволът си мислеше, че като отрови корена, ще увреди и съсипе целия род и всички потомци; и той сполучи в намерението си. Господ, прочее, поправи това разваляне, като постави избраните си в глава, неспособна да падне; и не само ги възстанови, но и ги постави в по-добро положение от онова, което бяха загубили. Той утвърди човек, който да бъде прекалено мъчен за Дявола и способен да го унищожи и да развали делата му, и така и стори. Този метод за възстановяването на човека съответства много на метода, по който беше съсипан; и това е нещо, за което Господ иска да разсъждаваме, както се вижда от споменатия вече паралел от Римляни 5:12-21.


Довод 2. Като ни покаже праведността си в начина, по който бяхме възстановени, ние да можем по-радушно да приемем праведността му във вменяването на Адамовия грях; понеже, без да виждаме и познаваме едното, не можем на драго сърце да приемем другото.  Ето защо някои, които толкова смело се препират против избора, твърдят, че онова, което Адам стори, е било без тяхно съгласие; но ще продължат ли да твърдят това? В делото на Ахан всеки един човек отговаряше за съдбата на целия народ; и с престъплението на един, на Ахан, дойде гняв върху всички; но онези нямаха наглостта да се защитят с това, че Ахановото дело не ги засягаше, ако и да не бяха дали съгласие за него; но нашите противници нека внимават, да не би, когато се оправдават така, че не са участници в Адамовия грях, да не се окажат съучастници в предателството му и да не се покрият от Христовата праведност; понеже нито първият, нито Вторият бяха поставени с тяхно съгласие; и като се отрекат от първия, да се отрекат и от Втория.



Дводо 3. Ако избраните не бяха в Христос, нямаше да могат да се ползуват от заслугите на Христос. Както Адамовия грях не можеше да бъде наш, ако не бяхме в него, така и Христовата праведност. Божественото правосъдие нямаше да може да накаже него заради нас, нито да оправдае нас чрез него; нямаше да бъдем оправдани и помирени с кръвта на неговия кръст, ако той не бе повдигнал всеки от нас поотделно и не бе застанал на наше място; не мога да съм съучастник на някого - партньор за придобиване или щета, - ако между нас двамата няма тъждество в закона.

Довод 4. Ако не бяха в Христос, нямаше как да бъдат осветени. Тестото се освети в начатъка и така е и с Христовата църква 1 Коринтяни 1:2. Дивата маслина не можеше да се покори и промени, ако не бе присадена: “Ако начатъка е свят, и тестото е свято; и ако коренът е свят, свети са и клоните,” Римляни 11:16. Човек не може да не се роди от Адам по природа, Адам не може да не му бъде глава по природа; и не можем да се родим отново, без да имаме същото единство с Христос като наша духовна глава. Няма ново създание извън Христос: “Онези, които се съчетават с Господа, са един дух с него,” 1 Коринтяни 6:17. 2 Коринтяни 5:17. Коренът трябва да бъде в лозата преди да влезе сок в нея; онзи, който освещава и онези, които се освещават, трябва да бъдат едно. Трябва да има взаимодействие (докосване) преди да дойде от него тази сила; понеже всички обещания бяха отправени към Христа Галатяни 3:16 не могат да слязат до нас, ако не сме в него;  това е, което ни прави наследници на обещанието. Светият Дух, в който действително се съдържат всички обещания, “се излива върху нас чрез Исус Христос,” Тит 3:10.

Довод 5. Накрая, с този избор в Христос е подсигурено самото спасение, и не можеше да бъде иначе. Първият Адам имаше само условен живот; той зависеше от неговото лично покорство и затова можеше да бъде изгубен. И ако той го беше опазил, щеше да предаде на нас онова, което сам имаше; което пак щеше да бъде някакво подвластно на промяна състояние (понеже за този Адам не можем да кажем, че бе в Христс; ако беше, нямаше да падне), но Вторият Адам има живот в самия себе си: “Защото, както Отец има живот в себе си, така е дал и на сина да има живот в себе си;” Йоан 5:26, и то безусловно; той е “Князът на живота,” Деяния 3:15 и присаждането към него изпълва клоните с неговия живот. И “законът на духа на живота в него ни освобождава от закона на греха и смъртта,” Римляни 8:2.  “Който има Сина, има живот,” 1 Йоан 5:12 “и го има в изобилие" Йоан 10:10. “Понеже аз живея, и вие ще живеете,” 14:18. Това е непоклатима основа; както са осветени в Христос Исус, така са и съхранени в него, Юда 1. С тази цел “Отца благоволи в него да обитава цялата пълнота,” Колосяни 1:19 и да всади в него като в глава онези, които щеше да спаси, та, като бъдат непрестанно въздействани от безсмъртен корен, да бъдат действено опазени от изсъхване и отпадане; и да пораснат до онова състояние и слава, за които са били предназначени от избора. Това е големят паметник и основа на нашата безопасност, “че Бог ни е дал вечен живот, и този живот е в Сина му,” 1 Йоан 5:11.

След като изминахме тези крачки към обсега и обхвата на избора, сега е време да узнаем къде е източникът на тази широка река; какъв е камъкът, върху който е изградена тази необятна постройка; за да не дадем почитта на някой друг, а не на строителят на всичко, който е Бог Евреи 3:4; или да се окажем застрашени, като сме се установили на грешната основа. И за да направим това, трябва да видим как: 1. Изборът е основан на благодат, или, как благоволението на Божията воля е единствената първопричина и подбуда за избора.



Изборът е “издигането, което е нито изток, нито от запад или юг,” а от Бога, който, като сваля един, издига друг; така някои избира, а други подминава, както му се е видяло угодно; и никой не може да му каже “Какво правиш?” или “Защо си ме направил така?”, понеже изборът както предполага по-голямо число, от което се избира, така и самостоятелна власт в онзи, който избира, за да избере когото си поиска, без да отговаря за някое от делата си. Но основата или подбудата за божествения избор е много различна от тази, с която избират човеците - те не биха взели чепато, усукано или начупено под напора на вятъра парче дърво, за да направят фасадни колони; но Господ над такива разпъва своя шатър (за да ги избере) - бедните, нижестоящите, немощните, безумните неща на света; утайката на човечеството и главните грешници - Павел, Манасия, Мария Магдалена и други -  и от такива е благоволил да направи живи образи на своя Син и стълбове за Божия дом, върху които да напише името си; за да изяви по този начин за вечността своята суверенност, святост, мъдрост, сила, правда и безвъзмездна благодат.

Божият начин и метод да доведе синовете си до слава е най-ярката демонстрация на правилния ред на причините; понеже макар множество неща да действат съгласувано, бидейки причини и следствия едно на друго, пак, ако проследим техния ред, ще ни доведат до първата, върховната и съвършено независимата причина на Божието благоволение. И това е, по моему, името на единствената първопричина на избора, за да се затвори вратата за всички човешки дела и заслуги, които по никакъв начин не могат да бъдат съ-причини, да имат някакво влияние или да прибавят някаква подбуда към нея, като с това да участват в славата на Божията благодат, за която Той е много ревностен и която няма да сподели с никого. В тази посока, е ясно, тече мисълта на Новия Завет, като прави цялото спасение - както средствата за постигането му, така и постигнатата крайна цел - да зависи изключително само от божествената воля.

“Отца благоволи да ви даде царството” Лука 12:32. “Скрил си тези неща от мъдрите и си ги открил на младенците; понеже така бе угодно пред тебе,” 10:21.  “остатък според избора на благодатта” Римляни 11:5. “като ни е предопределил да бъдем осиновени нему чрез Исуса Христа, по благоволението на своята воля, ” Ефесяни 1:5. “изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат.” Ефесяни 1:7. (същата благодат, която избра) “ като ни обади тайната на своята воля по своето благоволение което е от по-напред положил в себе си;” стихове 8,9. Да, всички действия на Бога - дали за нас, върху нас или чрез нас, изтичат от същия извор и произтичат по същото правило: “който действува всичко по съвета на своята воля,” стих 11. А когато говорим за Стария Завет, там имаме дадени достатъчно добри примери, особено такива, които засягат основата на Божията любов към Израилевия народ (които, в това отношение, бяха предобразът на духовното избиране), а именно, че “неговото благоволение” бе единствената причина да ги избере измежду другите народи: “понеже ги възлюби” Второзаконие 7:8 и 9:4 и 10:15. И, още повече, самото избиране на Христос беше от благодат: “Отца благоволи в него (човекът Исус) да се всели (обитава) цялата пълнота” Колосяни 1:19.


И има добри причини за това изборът да бъде основан на благодат и за това как не може, нито спрямо Божията слава или безопасността на избраните, да бъде основан на нещо друго.

Довод 1. Суверенността на Бога; чиято воля, бидейки върховен закон, не допуска сътрудничество, нито ще даде суверенната власт да бъде бъде направлявана от волята на другиго. Това противоречи на суверенността; понеже направляващото трябва да превъзхожда направляваното. Суверенните князе, за да покажат своето изключително право, не пропускат да изтъкнат, че всички техни благотворителни дела са по тяхна собствена воля; и всичките им актове биват считани за по-автентични, когато в тях присъстват такива заявления. Подобно право намираме в Писанието, отдадено на Бога; че “ще помилва, когото ще помилва,” Римляни 9:18, че “действа всичко” (не по идващи вън от него подбуди, а) “по съвета на неговата воля,” Ефесяни 1:11, че “не е от онзи, който иска или който тича, а от Бога, който помилва,” Римляни 9:16; и, наистина, собствената му воля е и по-благороден, и по-стабилен фактор, отколкото каквато и да е заслуга от страна на създанието. Когато светът бе потопен за упорното си непокаянство, малцината, които останаха, не бяха с нещо по-добри от преди; и законът предвидя, че послеродните щяха да бъдат същите. Човек би си помислил сега, че  естественото заключение от този експеримент трябва е “ще ги изтребя съвсем, и няма да се занимавам с тях повече;”, но мислите на Господа не са като нашите мисли; той като че се намесва [в отчаяната ситуация] и включва друго: “Повече няма да прокълна земята заради човека.” И решава да даде същата причина за това защо няма го направи, заради която преди беше готов да го направи; това виждаме, като сравним Битие 6:5 и 7 с глава 8:21. Вижте и как Бог се отнася към Ефрем: Той му бе разгневен и го порази, и Ефрем въобще не мислеше да се покая, че “ходи упорито в пътя на сърцето си,” “отвърнах лицето си и се разгневих,” Исая 57:16. Човек би си помислил, че ако Ефрем имаше зрънце разсъдък и грижа за доброто си, щеше да промени своя път; но какво го е грижа Ефрем? Той продължи в същия път и това беше пътят на сърцето му; той не падна от неочакван изстрел или изненадващо изкушение, а това беше нещо за него естествено и преднамерено; всичко това Господ вижда и премисля; и като прави сметка , решава да го изцели и да “му въздаде пак утешения” Исая 57:18. От друга страна имаме онези благи души, “които се боят от Господа и слушат гласа на слугите му, но ходят в тъмнина, и нямат светлина,” Исая 50:10. Можете да бъдете сигурни, че те разбираха какви са - че са хора, които се боят от Господа; не можеха да пренебрегнат нещо толкова способствуващо тяхната утеха; нито ги мързеше да я търсят; вървяха напред, макар и да бяха в тъмнина, но не можеха да я извървят и да излязат от нея; оставаха си както преди; нямаха светлина. От тези различни примери става ясно, че Божията суверенност си седи на престола и че даруванията му на милост, дали в намерение, дали в действителност, не се управляват от човешките воли; тия са твърде долни неща, за да съветват Бога.

И ако така стоят нещата при земното и временното, колко повече във великия въпрос за вечния избор, който е най-сублимният акт на суверенна власт; понеже неизбирането не е наказание, а удържането на безвъзмездно благоволение, което Бог, като суверенен Господар, може справедливо да отрече на един грешник, докато на друг го даде. И това няма да попречи на факта, че всеки човек, в свършека, ще бъде съден според делата си.

Довод 2. Изборът може да бъде основан само върху благодат, защото между благодатта и делата има несъответствие. Писанията много внимават да не назоват нещо като спомагателно за благодатта по отношение на този въпрос (на спасението); да, било то нещо, което винаги придружава благодатта и нещо, без което човек не може да бъде спасен. Апостолът ги противопоставя и е много настоятелен в това разискване, като го счита за изключително важно, Римляни 11; където, първо, показва, че сред масата отстъпници от юдейския народ все пак има остатък, запазен от Бога; тях нарича “предузнатите” стих 2 и в 7-мия стих ги нарича направо “избранието”, и след това, за да не се появи някой, който да припише избора на някаква лъжепричина - това, че “някои не са прегънали коляно пред Ваал,”, а са останали в истинската религия, докато другите са отпаднали; заради това казва “Не, избирането им е основано на благодат; а като говорим за дела, те нямат място тук.” Под благодат той има предвид свободното благоволение на Бога, който не се подтиква или впечатлява от нищо извън себе си; а каквото прави, го прави свободно, без да гледа човешки заслуги; не, даже по-скоро гледа не-заслугите им (това, че заслужават гняв) като прилягащо съображение в това действие на благодатта. Под дела разбирам цялата себеправедност, доброта, съблюдаване на закона, или каквото друго е изпълняемо от човеците. Той показва, че тези (благодатта и делата) са толкова несъвместими, колкото всяка двойка противоположности; и че най-малкото смесване би развалило и двете; ако се допусне и зрънце дела, благодатта вече не е благодат; понеже, “на онзи, който работи, заплатата му не се счита като благодат, а като дълг,” Римляни 4. Благодатта и вярата, от друга страна, имат добър сговор помежду си; и двете имат същото предназначение и цел; но благодатта и делата винаги се сблъскват; издигането на едното е сваляне на другото; или ковчегът ще седи в храма, или Дагон ще падне долу; не могат да стоят в един храм. В тази посока ни отвежда и беседата в Галатяни 5. От Деяния 15:1 се вижда, че имаше някои, които учеха, че обрязването е задължително и без него не можем да се спасим; те уж искаха да признаят Христос, но това беше, за да прибавят към него обрязването и пазенето на Моисеевия закон; но това опасно мешане на неща, които не трябва да се смесват, нашият апостол не можеше да търпи; то замацваше честта на неговия Господар и подкопаваше единствената им основа за спасение; и затова, за да ги опази и да ги махне от тези плаващи пясъци, им казва в прав текст, че двете са несъвместими; понеже, “ако се обрежат, са длъжни да изпълнят целия закон и Христос е станал безполезен за тях,”, понеже “са отпаднали от благодатта”. Той все едно им каза “ако участвате, дори малко, в обредите на закона с цел да се оправдаете, се отричате от цялата облага на благодатта на благовестието; Христовата благодат е достатъчна; той е завършен в себе си (и сам по себе си) Спасител; и ако гледате, дори само поглеждате бегло, към нещо друго, това е равносилно на това да се отречете от него; той ще бъде всецяло Спасител, или няма да бъде нищо; и затова им казва още един път, и то разпалено, че “ако се обрязват, Христос нищо няма да им ползува,” Галатяни 5:2.

И както човек не може да претендира за оправдание според делата си, така и не може според вярата си, като че тя е по естество или по заслуга причина за оправданието; понеже самата вяра, тъй като е дело на вярващия, спада под категорията на делата. Затова нека помислим какво е участието на вярата в тази работа; да не би, като сме отхвърлили делата си като несъвместими с благодатта, да не превърнем вярата си в дела (заслуги). Службата на вярата е да направи душата да живее изцяло от силата и благодатта на някого другиго; което значи човек да се отрече от собствените си способности, както и собствените си (привидни) заслуги; да се хване за праведността, чрез която благодатта оправдава; и не само да се оправдае чрез нея във вярата си, а и благодатта да изработи самата тази вяра, чрез която се хващаме за праведността, Римляни 5:2. Онзи, който ще се спасява, трябва да дойде не само като безбожник, но и като безсилен човек, 5:6, и като такъв в себе си трябва да дойде до това да бъде оправдан даром от Божията благодат, 3:24. Защото само в Него може да получи силата да повярва, както и праведността при повярването си, Исая 45:24. Трябва да се счита за безбожник до самото мигновение на оправданието си. “Праведният наистина ще живее чрез вяра;”, но не е неговата вяра или действие на повярване чрез което живее, ако и да не е без нея; което изглежда иска да каже Апостолът, когато заявява: “А това, което живея сега в плът, живея го чрез вярата на Божия Син, който ме възлюби и предаде себе си за мен; и сега живея, но не аз, а Христос живее в мене,” Галатяни 2:20.

Забележете тук, че както вярата е животът на вярващия, така и Христос е животът на вярата му; и той живее от Христос, по силата на Христовия живот в него.

И при все това, също толкова вярно е и трябва постоянно да бъде утвърждавано това, че благодатта и делата все пак вървят заедно в пътя на спасението (едното не изключва другото: Божията благодат се труди в Павел 1 Коринтяни 15:10); само не като сътрудници или като двоица основоположители; а по-скоро като майстор и инструментите му, които той най-напред сам си е направил, и после работи с тях. “По благодат сте спасени, чрез вяра; и това не е от сами вас, Божий дар е.” Ефесяни 2:8. Дори това вярване, или умствена способност да вярваш, е творение, изработено от благодатта; и затова на престола е прилично благодатта да бъде по-горе от творенията си (тя е “венецът на главата” Притчи 4:9, а делата са “плодът на ръцете” Притчи 31:31). Ето защо делата, колкото и да са добри, не са причина за спасението; и ако е така, не са и причина за избирането; понеже то, действително, е причината и на двете; и делата, ако са праведни и наистина добри, винаги ще признават произхода си (че са синове на баща си Притчи 4:3) и ще си знаят мястото; където и ще бъдат най-добре оценени и най-полезни.

Довод 3. Подкрепа за това, че единствената основа на избора е благоволението на Божията воля,  намираме и в неспособността на грешника да даде на Бог основание или причина Той да му даде такъв велик дар. Адам не стоя в непорочност толкова дълго, че да роди син по своя образ; от първородния му, Каин, се видя какво ще бъде природното му семе. И макар някои да дръзват да възвеличават човека и да говорят за него по-уважително; пак от Словесната светлина и опитността на новородените се вижда, че падналият човек е беден, сляп, гол и във вражда със всичко добро; и че  никога не е по-отдалечен от Бога и от собсвеното си блаженство от онези моменти, в които има високи мисли за себе си, високоумства, хвали се с разбирането, силата, достойнството, свободата на волята, добрата си употреба на общата благодат и тям подобни; понеже тези неща правят човек горд и самонадеян, и от това той омаловажава особената и специална благодат, чрез която трябва да бъде обновен и спасен, (ако това въобще стане някога с такъв)

Ала Сам Господ, който най-добре го познава, представя нещата доста по-различно, и ние знаем, че свидетелството му е истинно; а именно, че “всички помишления на сърцата им са само зло всеки ден,” Битие 6:5, че “сърцето им е същинско лукавство,” Псалм 5:9, че “съвсем скотски и безумни са; всеки човек е като скот в знанието; и пастирите им станаха като скотове,” Еремия 10:8,14,21, сиреч, най-добрите и най-интелигентните между тях “сърцата им са пълни с безумие,” Еклесиаст 9:3, “мъдри на злото, а да правят добро разум нямат,” и т.н. Еремия 4:22. И това не важеше само за езичниците, които бяха оставени да ходят в своите си пътища; и самите евреи, които имаха всички възможни средства за морално усъвършенстване, Исая 5:4, като изключим изборната благодат, която взе само остатък “наричаха се евреи, облягаха се на закона, хвалеха се с Бога, знаеха волята му, одобряваха по-добрите неща; бяха уверени, че са водачи на слепите и светлина на онези, които са в тъмнина, наставници на простите, учители на младенците,” Римляни 2:17,21.

 И през цялото това време, посред всички тези достояния, те не научиха себе си; и където трябва да се сравнят езичници и евреи, той уличава всичките, че са “под грях, няма праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога, няма кой да прави добро, не, нито един няма,” 3:10-18. Да, тази поквареност на естеството беше толкова дълбока и неизменно утвърдена, че самият Господ им казва “когато Етиопецът промени кожата си, тогава те ще се научат да правят добро,” Еремия 13:23. Всички тези определения, към които могат да се прибавят още цял куп подобни, издават едно състояние, което е крайно отдалечено от такова, което да даде причина или да докосне Бога да избере за блаженство някои от тях.

Довод 4. Ако Божията любов към човеците имаше за условие тяхната любов към него, тя нямаше да бъде на такъв пиедестал и нямаше да бъде така заслужено изтъквана: “Бог така възлюби света,” Йоан 3:16 - така, както ни едно перо не може да опише или изпише; така несравнимо; така необяснимо, докато не достигнем блаженството, в което ще познаем, както сме били познати; и дори тогава любовта ще остане донякъде непозната, защото е безпределна. Това е поводът да се възхвалява Божията любов към човека: “В това се състои любовта - не че ние възлюбихме Бога, а че той възлюби нас” 1 Йоан 4:10. И, “вижте каква любов ни е дал Отца!” глава 3:1, която трябва да е много различна от човешката; понеже и бирниците обичат, Матей 5:46, и “грешниците обичат онези, които обичат тях,” Лука 6:32. Но да обичаш враговете си, и то докато още са ти врагове (както да обичаш жена, която е прелюбодейка; и да я обичаш така, че да спечелиш сърцето отново) това е Божията любов към неговите избрани.

Но макар и тези Писания, заедно с много други, да са написани с цел да се премахнат такива представи, пак се полагат много усилия да се припише изборът на предузната вяра и дела, за което, според тях, заветът на благодатта е дал способност на всички; и което по-податливи, находчиви и трудолюбиви човеци (казват те) достигат чрез помощните средства, които споделят с всички останали човеци; но такова потекло на избора е изключено като възможност; понеже, 1. Човеците (в Адам) са се лишили от всичко свято и добро и Господ не може да предузнае в тях нещо достойно или желателно, освен онова, което сам изработи от нищото в тях, и то от чиста благодат и благоволение; понеже грехът и уродливостта не могат да породят любов. Човеците са, по библейски казано, смрадливи, уродливи, болни, бунтовни и непотребни. А че избраните сами по себе си не са били с нещо по-добри от другите човеци, се вижда от гореизложените Писания, където Светият Дух утвърждава универсалната поквареност на човешката природа, като не изключва никого. Но ако такива превъзходни и отличаващи качества като вяра и святост бяха предузнати и приписвани на избраните, Духът на истината не би ги наредил до чадата на гнева Ефесяни 2:3, както прави. Но, 2, и да бяха инакви, по-добри, какво щяха да дадат на Бога? И с какво щяха да го задължат? “Той не внимава на мъдрите в съре” Йов 37:24. “Ако си праведен, какво му даваш?” глава 35:7 и “кой ми е дал по-напред, та да му въздам” глава 41:11, сиреч, кой е бил от по-напред с Бога и е направил нещо, с което да спечели благоволението Му? “Той не гледа на лице, нито приема дар,” Второзаконие 10:17. Той не става благоразположен към никого за нещо, което човекът може да направи за него или да му предложи. Вземете Павел, например: Той ходеше според светлината, която имаше, беше непорочен, живееше с добра съвест, нямаше в какво да се обвини - рядка степен на законова праведност! - но че не това беше, което подтикна Бога да го направи избран съд, той с благодарност признава, като се понизява при всяка възможност, Тит 3:5; 1 Тимотей 1:14; 2 Тимотей 1:9. 3 Вярата следва избора. Бог предпочита един човек пред друг, преди той да принесе дар. Но Авел не беше ли предпочетен, защото бе вярващ, и приношението му - защото бе извършено с вяра? Да, но тази негова вяра не беше първопричината Бог да го предпочете. Ако самата личност на Авел не бе предпочетена първо, Авел нямаше да бъде и вярващ, защото вярата е Божият дар и дело; и, онзи, който ще работи, първо трябва да определи за себе си обекта, върху който или в който ще работи; и който дава, трябва да реши на кого ще даде.

И още, Авел не можеше да направи нищо преди да повярва, нищо, което да подтикне Бог да му даде вярата, този най-голям дар, който в ремаркето си донася всички дарове; понеже, дотогава той беше в плътта; и тези, които са в плътта, не могат да угодят на Бога, като нямат и вяра, Римляни 8:8; Евреи 11:6, така че не можеше предузнатата вяра да бъде причината Бог да го предпочете (или да му даде вяра, което е нелепо). Писанията често говорят за железни вратове, медни чела и за човеци, които са в кръвта си, когато Господ им казва да живеят; и също за това как Бог възлюби Яков, преди той да стори каквото и да е добро; и че светиите обичат Бога, защото Той ги е възлюбил първи; но никога не се говори за предузната вяра и святост като за причина и основание за Божията любов към човеците. 4. Вярата и светостта са неща в средата - те не са нито основата, нито покрива на избранието. За суверенната благодат те са същото, каквото са клоните и стъблата за корена; чрез тях коренът предава добродетелите си в главния си плод. Ефесяни 2:8 “По благодат сте спасени, чрез вяра.” 2 Солунци 2:13. “Избрани за спасение чрез освещението на Духа и вярата в истината.” Те са средства, и не причини; толкова са причина, колкото охотата (или неохотата, по-скоро) на Татанай да построи храма и да осигури жертви за небесния Бог беше причина Дарий да издаде указ тези неща да бъдат извършени, и то чрез него. Ездра 5 и 6. Ако човеците са предопределени за вяра и святост (както са), Римляни 8:29,30; 1 Петър 1:2, тогава те не са били квалифицирани/пригодни преди това предопределяне; или ако са били, тогава избирането им за тези неща е нещо ненужно и нелепо. Няма разумна причина, която да обясни защо предузнатите за такива качества биват и предопределени за тях. Освен това, ако спасението е неразривният резултат от вярата и светостта, според Йоан 5:24 “Който вярва, има вечен живот и няма да дойде на съд,” 1 Петър 1:9 “получавайки края на вашата вяра, спасението на душите ви;”, то тогава да определиш за спасение хора, за които си предузнал, че имат качества за спасение, изглежда както ненужно, така и нищо незначещо; прилича на това да заведеш човек дотам, докъде сам би отишъл, и да говориш за това тържествено и с важничене.

Такива безсъдържателни, непостоянни и безразсъдъчни представи са твърде недостойни за този честит и дивен акт на предопределението; и ако ги претеглим, както му е редът, ще се отдалечим още по-далеч от учението на себеизтъкването, което е диаметрално противоположно на учението за Божията благодат.


Довод 5. Да бъде спасението основано на поклатима основа, не подхожда на Божията мъдрост и благост; то би било провалимо, ако зависеше от нещо друго освен неизменимата Божия воля. Понеже от каквото изборът води началото си, от това трябва и да бъде осъществен; какво, прочее, би станало с него, ако бе основан върху онази благост, която е като утринен облак и роса в зори? Осия 6:4. Волята на тварта, дори в състоянието на непорочност, беше толкова немощна и колеблива, за да понесе тази вечна тежест; и ако човек в най-доброто си състояние беше суета, колко повече по-късно, когато суетата сякаш е завлядала неговата воля?

Довод 6. Да намериш избранието в нещо друго освен благата Божия воля е да осуетиш главната цел на спасението на човеците, а именно “Славата на Божията благодат,” Ефесяни 1:6 и 2:7. Този атрибут, измежду всички, Бог не оставя да бъде засенчен или досегнат; той е толкова божествено свещен, че не позволява никакъв човешки допир; за която причина Господ така е стъкмил този блажен замисъл и план за своята си слава, че “да не се похвали пред него нито една плът,” 1 Коринтяни 1:29. Но ако нещо в тварта е достойно да участва в избора, плътта ще се хвали; и вместо да бъде “изключена хвалбата”, самата благодат ще бъде изключена, Римляни 11:6, което е далеч от това тя да бъде прославена. Тук ще реша един-два въпроса, които някои са повдигнали, използвайки Писанията:

1. Как може да бъде помирено това учение с [вселенската] любов и блага воля на Бога към човеците; който, се казва, иска всички да бъдат спасени? 1 Тимотей 2:4; 2 Петър 3:9.

Отговор: 1. Ако думата (всички) се разбира като “всеки един съществуващ”, тя обема невярващите, както и другите: (което не може да бъде значението); затова буквалното значение на думите не може да се налага навсякъде, след като на друго място същата фраза има друго значение или друго Писание не е съгласно с него; идеята и нишката на цялото, както и контекстът, трябва да ръководят определянето на значението в отделните случаи.

2. Ако и учението за любовта към всички да не е съвместимо с избранието; пак учението за избранието не само не е съвместимо с такава любов, но и е против нея; понеже, няма нищо по-очевидно от това, че има избрани човеци за спасени; и също, че основната идея зад избора е един да бъде избран измежду мнозина; което логически води до това, че някои ще бъдат оставени или неизбрани; и съответно Божията воля не е всички в цялата вселена да се спасят.

3. Никой не може да устои на Божията воля; понеже той, като изволява каква да бъде целта, изволява и какви да бъдат средствата; и те са такива, каквито ще съдействат за целта; Исая 46:10 “Съветът ми ще стои; ще извърша цялото си щение;” т.е. каквото искам, това ще направя.

4. Апостолът тук не обсъжда обхвата на особената Божия любов; дали всички човеци участват в нея; а увещава вярващите да вършат онова, което се изисква от тях; а именно, да благодарят за царете и всички на власт за добрините, които ни предоставя държавата; и да се молим за тях - не само да ни управляват мирно, но и когато управлението им не е добро, Бог да обърне сърцата им и да ги направи грижовни бащи за църквата. И за да наложи това задължение за молитва, той ни казва, че от спасението не са изключени хора от определен чин или обществено положение; Бог е избрал неколцина от всяка прослойка; и затова не трябва да затваряме никого от молитвите си.

5. Думата “всички” често се използва, когато се има предвид само една част, и понякога по-малката част, от онова, за което се говори; както пък под единица се разбират всички; като: “който вярва, ще бъде спасен; и онзи, който дойде при мене, никак няма да изгоня.” Понякога означава всички от определен тип/вид; така Ева бе наречена майката на всички живи; не на всички живи същества, а на онези от нейния вид. Друг път означава някои от всички видове; както онова място, където се казва, че целия добитък на египтяните умря, Изход 9:6 и “градушката порази всяко дърво и всяко растение,” стих 23. Но по-късно виждаме отново да се говори за добитък и се вижда, че има останали дървета, стих 19, 25 и 10:5. Така и тук - Бог иска всички да се спасят; сиреч, някои от всеки вид и прослойка; езичници, както и евреи; царе и човеци на власт, както и по-нископоставените; което се вижда и като сравним 1,2,4 и 8 стих.
Същото намираме в Йоил “ще излея Духа си върху всяка плът,” и т.н. Йоил 2:29, тоест, върху някои хора от всяка възрастова група, пол, сан, без да се прави разлика; млади, стари, господари, слуги, синове, дъщери и т.н, както следва в стих 6. Към тези изрази за универсалност трябва да прикрепим различни ограничения, които вземаме от целта на текста и неговия контекст; като например: благовестието, се казва, е проповядвано на всяко създание под небето, Колосяни 1:23, но въпреки това се говори само за човеци, и то не за всички; понеже благовестието във времето на написването на това посласение все още бе достигнало само малка част от света, въобще не целия свят.
Така и за Моисей пише, че във всеки град имаше кой да го проповядва, Деяния 15:21. Говори само за градовете, където имаше евреи и които имаха синагоги; които не бяха толкова много спрямо другите градове. Разпръснатите ходеха навсякъде, като проповядваха словото Деяния 8:4, т.е. не избягваха определени места или хора, а проповядваха там, където ходеха. Отначало проповядването беше ограничено до евреите, но сега нямаше вече граници. “Всеки ще има похвала от Бога” 1 Коринтяни 4:5, - може да се говори само за добрите и верни слуги; които са остатък спрямо целия християнски свят. Така Бог е наречен “Отец на всички” Ефесяни 4:6, но знаем, че Сатана е де факто бащата на по-голямата част от света. И за Христос се казва, че помирява всичко, Колосяни 1:20, но от това трябва да са изключени всички ангели: добрите ангели, понеже никога не са били във вражда с Бога; и злите, защото за тях няма помирение, Ефесяни 1:10 “да съвокупи в Христа всичко, и което е на небесата и което е на земята; в него “. Това всичко изглежда са избраните; понеже те са предметът на беседата на цялата глава; и в Матей онези, които биват събрани, са избраните, глава 24:31. В Евреи 12:8 се казва, че всички участват в наказанията; но може да се има предвид само синовете; понеже незаконно родените не участват в тях, както по-късно се уточнява. “Всички ще бъдат научени от Бога,” Йоан 6:45. Това касае само синовете на църквата (такива, които са избрани), чиито неправди се простиха и за чиито грехове няма да си спомня Бог, Еремия 31:34. Такъв е зикът на новия завет, който е сключен с Израилевия дом, сиреч, с Евреите по дух, или избрания народ, Евреи 8:10,11. И ако тези всеобхащащи названия - всички и всеки - понякога се използват за избраните, като другите остават изключени, защо не и на тези оспорвани места? Дадох тези примери, за да покажа какви противоречащи си изводи ще дойдат от постоянното придържане към буквалното значение на думите; каква пясъчна основа има идеята за избиране на целия свят; и каква угроза има за нас да изгубим изцяло тази истини, докато слушаме “неопределения звук” 1 Кор 13; чието значение вече имаме от контекста и цялостната картина на Писанията.


2. Как можем да помирим такова избиране с Деяния 10:34. “Бог не гледа на лицето на човека.”?


Отговор  1. Това показва какви затруднения ни създава буквалното значение на думите, когато не гледаме контекста: първото възражение искаше да включи всички, а това сега иска да ги изключи всичките; понеже, ако вземем израза буквално, Бог не би трябвало да благоволи в никого и да не предпочете никого.

2. Евреите бяха избран народ; това възражение ще бъде против тяхното избиране, както и върху онова, което разискваме ние.

3. Смисълът в този пасаж е, че Бог не предпочита един човек пред друг заради някои външен белег или качество. Дотогава имаше разделение и Господ изглежда обръщаше внимание само на еврейския народ, като оставяше всички други народи да ходят в пътищата си Деяния 14:16. Но сега Бог даде и на езичниците покаяние за живот, Деяния 11:18.  Може да кажете: те бяха богобоязливи, затова им даде това. Вярно е, бяха, но това не предизвика вниманието на Господ, нито ги привилегирова за спасение; то беше техния вход в благовестието и доказателство, че Бог ги е избрал за спасение. Ако човеците не се боят от Бога, докато той не вложи страха си в тях, тогава тяхното благоговение не предшества неговото обръщане към тях, а го следва, и това е благостта, която има към избраните си, Псалм 106:4;  Еремия 31:18; 32:40

3. Ако хората са предопределени за спасение, защо да правим добри дела?

За добри дела имаме различни добри поводи и причини, и Бог има добри причини да ни определи да ходим в тях; като не считаме нашето ходене в тях за основата, условието или причината за нашето избиране: някои от тях са:

1. Да засвидетелстват нашата любов към Бога; за която няма по-добро свидетелство от пазенето на неговите заповеди 1 Йоан 5:3.

2. Да бъдат изявени добродетелите на Бога, на когото изповядваме, че сме потомство, Матей 5:45. “за да бъдете (за да се явите, че сте, и да се покажете одобрени като) чада на вашия Отец, който е на небесата.”

3. Да изобличат външните (неверниците), та те, от добрата ни обхода, да бъдат спечелени и да се научат на доброто; или иначе да прославят Бога в деня на посещението.

4. Да бъдат насърчени слабите християни и да им се даде пример; те са още младенци в добрия път и по-лесно се водят чрез пример, отколкото чрез повеля.

5. За това като бъдат обучени сетивата ни за свято и несвято, да станем по-свети и така - по-пригодни за общение с Бога тук и по-подготвени за небесното наследство.

6. Добрите дела са част от избора и избраните са определени за тях, както за самото спасение Йоан 15:16.   

Не възнамерявах да се занимавам с възражения; но, за да се открие колко въздушни са те против нашето учение, включих допълнение за допълнително потвърждение.

Възражение: Няма избор, нито указ за избор, на отделни личности; има такъв единствено на всички човеци от вечността.

Отговор: Изборът е избирането на едни измежду други и винаги предполага по-голям брой, от който се прави избор и се изважда част; и, съответно, вземането (или избирането) на всички е доста вън от определението за избор; Писанията казват, избрани са от света, Йоан 15:19; тогава значи светът не е избран; тоест, не целият човешки род е обект на избора.

Възражение: Бог не е повелявал отвека да бъде избран определен човек от човечеството, който да не може да погине, когато достигне възраст, в която разбира божествените истини.

Отговор: Това е отхвърлено:

1. Понеже самият Христос не бе изключен от избора. 2. Понеже така съществува възможност Христовата смърт да е била напразно. 3. Така указът и изборът стават две  различни неща. Че изборът е от вечността, доказахме по-горе, Ефесяни 1:4, и че избраните няма да погинат, имаме категорично обещание, Йоан 10:28.


Възражение: Не е съвместимо да се заплашват човеците с погибел и да има указ за спасението им.

Отговор: Толкова несъвместимо е и Адам да бъде заплашен със смърт и в същото време Бог да е замислил да му изпрати Спасител, Битие 2:17 и 3:15. Също и между предупреждението, че “ако моряците не останат в кораба, другите няма да се спасят”, и обещанието, че “нито една душа няма да погине” Деяния 27:22, 31. Обещанието за спасение беше безусловно, но фактическото придобиване на спасението беше условно, ала така условно, че изпълняването на условието от тяхна страна беше толкова сигурно, колкото избавлението, което дойде от него; понеже онзи, който отреди да бъдат животите им в безопасност, отреди и да това да стане чрез оставането им на кораба; и това предупреждение или заплаха, че ако излязат, ще погинат, беше средство, в което Бог беше вложил силата да ги убеди да останат; което и стана. По същия начин, онова изказване на Апостола, че “ако живеят по плът, ще умрат” Римляни 8:13, беше напълно съвместимо с казаното по-рано, а именно, че “грехът няма да ги владее,” Римляни 6:14 и че “нищо не може да ги отлъчи от Божията любов,” 8:39. Понеже, съгласно това как се отнася към хората като към разумни създания,  Господ употребява разумни доводи, подтици и предупреждения, за да им въздейства; крайната цел, средствата и подтиците са всички купно отредени.

Възражение: Считаме го за крайно неразумно баща да даде на детето си пълна гаранция, с подпис и печат, че ще го направи свой наследник, без допълнителни клаузи; и в същото време да го заплашва, ако не се грижи да изпълнява задълженията си, с обезнаследяване.

Отговор. Непокорните деца могат да отправят такива осъдителни думи против действията на бащите си; и дори децата, които са иначе съвестни и добри, бидейки само деца, могат да имат детински представи за това какво правят по-големите от тях; но порасналите мъже, които са запознати с благоразумието и благостта на баща си, ще турят ръка на устите си. Обещанието и намерението на Бога да даде Ханаан на Авраамовото семе беше толкова категорично, че изповедта от устата на онзи, който възразяваше, сама показваше, че цялото им недостойнство не можеше да ги лиши от нея; вижда се и от тяхното поведение и развръзката на събитията; но въпреки това виждаме колко често Господ ги заплашва да ги обезнаследи! и да “изличи името им изпод небесата” Изход 32:10; Числа 14:12; Второзаконие 9:14. Тръгна ли Моисей “да обвини Бога в безумие?” Каза ли му “неразумно е да заплашваш така, след като противно на това си обещал толкова категорично?” Не: Той напомня на Господ за обещанието към отците; за милостта му, проявена в множество прощения; за това как би се отразило погубването на народа на честта му между египтяните и прочие. Нито дума за това, че първо да обещаваш, а после да заплашваш, е нещо неразумно; щеше да е неразумно за Моисей да възразява така и нямаше да прилича на изпълняването на задължението му. Но да си кажем по-направо: Не би било никак неразумно за баща да осигури някакъв висок чин за своя син и така да го уреди, че той да не може да се откаже от него; и все пак да потаи някои подробности около чина, като постави един вид условие за придобиването му - подчинение към бащината заповед; което ще доведе до това синът да се опитва да се докаже достоен син на такъв баща и да бъде подготвен за чина си. По този начин, също, синът ще бъде задължен да полага повече усилия в подготовката си и пред него ще бъде изложена злината и опасността от нехайно поведение; в което, ако продължава, ще стигне дотам да се покаже лишен. Но, несъмнено, ако бащата притежава такава власт над сина си, каквато Бог има над сърцата и духовете на своя народ, той така ще го държи в ред посредством наставляване, дисциплиниране и насърчаване в добри принципи, че синът няма да как да загуби онова, което му се полага. Освен това, заплахите за погибел не следва да се отправят към вярващите, които знаят какво заслужават и как Господ ги е удостоил за небесното царство; понеже “който вярва, е преминал от смъртта в живота и няма да дойде на съд,” Йоан 5:24, ако и понякога било заради липса на познание за състоянието на вярващия, било от неблагодарност, или за друга някоя погрешка, те изпадат в съмнение за него; но за онези, които имат твърда увереност в Божия подпис и печат (както гласи възражението), - те са “запечатани до деня на изкуплението (на тялото),” Ефесяни 4:30, Римляни 8:15, с печат, който никога няма да бъде снет.

Възражение: Ако Бог отсъждаше от вечността някои човеци да получат вечен живот, без възможност това да пропадне, то не би имало нужда Христос да умира за тях.

Отговор: Ние считаме, заедно с Писанията, че изборът е “в и чрез Христос” - същият указ, който определи за спасение, определи и ходатайството на Христос за него; така че Бог да бъде “праведен в оправдавнето, като ни е определил да получим спасение чрез нашия Господ Исус Христос” 1 Солунци 5:9.

По същата куца логика може да се каже, че ако има средство, определено за достигнато на някаква цел, то това средство е излишно за целта; че ако Бог е избрал човеци за спасение чрез освещаването на Духа и вяра в истината, то светостта и вярата са ненужни неща. Това са нелепици, от които истината не се нуждае и които не признава.

Възражение: Според нас такова избиране е открит враг на благочестието; понеже, кой ще се напряга и бъхти за това, което знае, че ще получи без да си дава много зор?

Отговор: Отговаряме с това, че учението за условен избор, каквито и претенции да има, е този непримирим враг на благочестието; понеже всичко, което човек прави, струва само това, заради което се прави. Благочестието е да се стремим във всичките си постъпки към Бога; човек, който вярва, че избраните са в безопасност и че той е един от тях, и все пак се бои от Бога и му се покорява, прославя Бога повече от онзи, който извършва същите по естество дела (и може би повече като количество) с очакването, че ще получи от тях живот (и безопасност). Фарисеите постеха по-често от Христовите ученици, но не бяха приятели на благочестието като тях. Дълги молитви, пости и милостини не струват нищо без любов; и кой, мислите, ще обича Бога повече: онзи, който вярва че Бог го обича безусловно и завинаги, или онзи, който мисли, че след всичкото бъхтене и напъване пак може да е тичал напразно и да загуби всичко без предизвестие? Ако говорите така, противоречите на опита на Божиите чада; на природата дори; понеже кой счита за бъхтене това да яде храната си, особено когато тя му е любима и е полезна за него? “Всички пътища Божии са наслада за онези, които ходят в тях;” и те не биха ги изоставили, ако и вечното им блаженство да не зависи от това; те могат да бъдат тежки само за някой, който е незапознат с Божията любов, 1 Йоан 5:3 и няма духовен апетит.

Възражение: Тези вярвания правят хората много нехайни и вяли в службата си към Бога.

Отговор: Странно твърдение! Увереността в Божията любов да прави човеците нехайни в службите си към него; така могат да съдят само онези, които не се стараят да утвърдят призванието и избранието си. Христос знаеше, че “ангелите им е заповядано за него” и че “няма да удари крака си о камък” и пак беше внимателен и се пазеше. Павел бе убеден, че ще получи венец на правда; и пак беше усърден и озаптяваше тялото си и така се силеше в своя бяг на попрището, както всеки уповаващ се на дела за спасението си.

Възражение: Тази идея за избор стъпква в пръстта почестта и необходимостта от това велико повеление за проповядване на благовестието; понеже, ако избраните (така наречени) ще бъдат обезателно спасени чрез едно анемично, елементарно или развалено служение, на което слушащият избран ще обръща внимание само за един-два дни или ще посещава службите само от време на време, то къде остава честта на служението на благовестието?

Отговор. Този предварителен указ, че “лято и зиме, ден и нощ няма да престанат,” Битие 8:22 не обезсмисля съществуването на слънцето, нито неговото изгряване, залязване и разни движения; понеже чрез тези, като необходими средства, трябва да бъде изпълнен указът. Така и безусловността на другата част от обещанието “сеене и жетва няма да престанат” ни най-малко не освобождават земеделеца от неговата полезност и дълг; а показват едното и налагат другото, като, освен другото, го насърчават в делото му. Тук не можем да приемем за опровержение твърдението, че Бог им дава подходящите и достатъчни средства за сеитба и жетва (тоест, имат нужните сезони, семе, коне, рала и други суровини и средства) и това е всичко, което им е дадено според обещанието; и ако не се възползват от тях, вината си е тяхна. Вярно, така е, и ще се вразумят за нехайството си; но какво ще стане с обещанието и сигурността на завета? Ето защо това не е всичко, което Бог прави в това отношение. Онзи, който е определил колко дълго ще стои земята и колко човеци ще вдигне на нея, е определил и това как ще ги крепи и с какви средства ще благоуспяват и ще остават живи; и съответно е вложил в тях принципите на самосъхранение; чрез които те биват подтиквани да се възползват от средствата, както и да ядат, пият и спят: “Положил е света в сърцата им” Еклесиаст 3:11.

След като избраните обезателно ще бъдат спасени и приготвени за това спасение,  Господ им е подготвил служение с времетраене и слушане от тяхна страна, които съответстват на неговото намерение и които той ще благослови и направи действени за тази цел; както виждаме от изпращането на Павел до определени места, където трябва да проповядва и да не мълчи. Защо? Защото Бог имаше много хора там, (ще рече избрани) които трябва да бъдат въведени в царството чрез служението на Павел. Бог не му позволи да отиде във Витиния и на други места, макар и той да искаше; за него там още нямаше работа. Онези, които трябва да бъдат уловени, Господ довежда в близост до средствата, както направи с пасажа риби, които се хванаха в мрежата на Петър Йоан 21:6. Погледнете към евнуха, Корнелий, стражаря и други. И какви са тези средства - могъщи ли изглеждат на човеците, или прости - за Бог е все едно; словото му ще извърши онова, за което го е изпратил; и колкото по-слаби са средствата, повече се възвеличава Божията сила. Вижте Деяния, 2-ра глава, как чрез служението на неграмотните Бог улови хиляди и “прибавяваше към църквата онези, които трябваше да се спасят” Деяния 2:9,10,11,47.

Така че, служението на благовестието в никакъв случай не се обезсмисля или обезславя от учението за безусловния избор, а по-скоро се възвисява чрез него, бидейки “Божията сила за спасение”, за спасението, за което ни е избрал, като Царят“изявява повелението” (Псалм 2), удря Божия печат и явява под слънцето живота, който е бил скрит у Бога.

Възражение: Тогава каква полза има светът от пребогатите дарове на мъдростта, знанието, красноречието и т.н, ако всички онези, които имат възможност да се спасят чрез тях, могат и ще бъдат спасени без тях?

Отговор: Не на това учи учението за избора; защото те са дадени “за усъвършенстването на светиите и назидаването на Христовото тяло,”, тоест на избраните; и всички различия на дарби, явления и действия съдействат за същата крайна цел, понеже е същият Бог, който действува всичко във всички. Той определя човеците за спасение, а тези дарове - за да бъдат усъвършенствани в него и да бъде то действено за тях. Но тези дарове не мога да бъдат полезни за света, ако е вярно учението, че слънцето, луната и звездите проповядват благовестието за спасение. Ако те правеха това, какво място щеше има за похвала на тези дарове и какъв ще е смисълът от тяхното същестуване - те ще да са прахосани за нищо. Защо да търпят надарените човеци бичуване, затвори и смърт за това, което небесните тела могат да правят без риск от гонение? При това, добре се знае и боде очите фактът, че най-знаещите, красноречиви и разумни човеци, които Библията нарича князете на този свят, невинаги, че даже и много рядко, са най-близки приятели на истината и благочестието; и онези малцина, които са, рядко имат голям успех в делото си, Еклесиаст 9:11, докато някои други, с далеч по-скромни способности, преобръщат света с главата надолу 2 Коринтяни 12:10; Деяния 17:6; 2 Коринтяни 10:10. Господ често отхвърля мъдрите и разумните и се открива на младенците и чрез младенците, за да отнеме на човеците поводите им за хвалби и да покаже, че вярата на неговите хора не стои върху човешката мъдрост, а върху Божията сила, 1 Коринтяни 2:5 “на когото немощта е по-силна от човеците и чието безумие е по-мъдро от човеците”, глава 1:25.

Възражение: Как можем да увещаваме хората да участват в службите често, усърдно и съвестно, ако спасението и съответно всичко, което го придружава, може да се придобие с лениво, непостоянно и повърхностно участие?

Отговор: Каква беше причината Господ толкова често да увещава народа си “да пазят закона, без да се отклоняват; да обреже сърцата им; и да не бъдат вече коравоврати;” което беше и условието да влязат в Ханаан, ако цялото им недостойнство не можеше да ги лиши от Ханаан - нещо, което настоящият възразител на друго място признава?

Но, прочее, тъй като хората са създания, имат дълг да служат на Бога и да Го почитат; и, по пътя към това, да му служат в обредите му, и то с всяко усърдие, ако и спасението им да не е под въпрос, но много повече за това, че и без да е нещо, което ни кара да се загрижим за себе си, твърдо налага да вършим всички наши задължения; и наистина, своевременно изпитваната сладост от благите пътища Божии е достатъчен повод да сме постоянно заняти в служението. Но да бъде онова спасение, или пригодност за спасение, лесно за придобиване - чрез вяло служене - е нещо чуждо на учението на безусловния избор; понеже той настоява да “приложим цялото си старание, за да утвърдим призванието и избранието си”

Но, в действителност, нейханото изпълняване на задълженията е естествена последица от учението, което гласи, че човек на последната крачка преди финала може да загуби всичко, за което е тичал и се е блъскал. Понеже, кой ще се мъчи и ще полага труд, както казват, за нещо несигурно? (и наистина, тук отсъства дори Божието правосъдие. Понеже няма дори гаранция за равна отплата, ако приемем, че делата на човек са приети заради вярата му и единството му с Христос) И ако има такива, които пренебрегват делата заради това, че Бог избира за спасение, това говори много лошо за тяхното положение; и такива най-често са противници на учението за избора, а не негови поддръжници.

Възражение: Това избиране е недостойно за превъзходното естество на Бога; и открито се противопоставя на неговата мъдрост, святост, милост, правосъдие и т.н.

Отговор: Ако нашите опоненти спорят против такова избиране, каквото представят във възражението си, то аз не знам някой да може да застане на негова страна; тогава би се наложило да похабим време в опити  да оборваме несъстоятелни аргументи. Но тук се възразява против безусловния избор, който не зачита човешките дела; и на това ние казваме.

1. Изборът с нищо не противоречи на Божията мъдрост, а даже й приглася; понеже как може да говорим за мъдрост, ако Бог е определил смъртта на Сина Си за спасението на човеците, а остави неопределено и следователно несигурно това дали някой ще получи спасение чрез нея? Защото, не може да бъде иначе, ако изборът не е безусловен.

2. Няма никакво противоречие с Божията милост, а напротив - в пълно съзвучие и хармония е със самото й естество. Да показваш милост, е да отвориш сърце за човек в беда; да обичаш и да правиш добро на враговете си, които справедливо си можел да погубиш, без да си длъжен да ги помилваш, още по-малко - да ги облагодателстваш някак си. Те може да са били дори по-надълбоко затънали във вина от другите човеци, да са били първи грешници. Всичко това е върховната демонстрация на милост.


3. Не е в разрез с Божието правосъдие; понеже, кому дължи нещо или кому може да задлъжнее с нещо Той? Всички имаха свой дял в Адам; и след като са го загубили по своя вина, Бог не е длъжен да им го възстановява; не е несправедливо, прочее, да възвръща на един, а на друг - не.

Възражение: Говори ли за благостта на суверена, когато десет хиляди са съгрешили, а той прости на един или двама и неумолимо накаже и предаде на мъчения с най-голяма суровост всички останали? И това без оглед на каквото и да е съжаление и разкаяние от тяхна страна за съгрешенията им?

Отговор: Желателно е човеците, когато претендират, че се препират за истината, да редят думи според сериозността на тема като нашата, Еклесиаст 5:1, и още повече, да внимават да не се приближават толкова до прямо похулване на онази славна благодат, при вида на която не можем достатъчно да треперим. Хората, които говорят по такъв начин, трябва да изпитат духовете си, дали са от Бога; понеже от същите твърдения те вадят заключения, доста противоречащи на онези, които, знаем, “говореха, движени от Светия Дух,” В Писанията Божията благодат не бива ощетена от това, че Той призова само Авраам и остави милиони други в гибелното им състояние. Нито мога да приема, че Моисей счете за пренебрежително към Божията любов към човечеството, когато ни каза, че Бог е избрал Израилевия народ за свой собствен народ; те, които бяха най-малочислени от всички народи, Второзаконие 7:7. Той взима един от град, двамина от род - това е по-малко от едно или две от десет хиляди; но да сме чували някой от избраните по благодат да се оплаква? На Божиите чада е присъщо да се дивят на това, че Той въобще е възлюбил някого, и най-вече такива като тях, и да не го укоряват, задето не обича всички еднакво. “Кой съм аз, казва Давид, че си ми довел до това?” И Христовите ученици: “Господи, защо ще се явиш на нас (дванадесетимата) а не на света?” Йоан 14:22. Затова е повече от странно някои, които се наричат членове на братството и царството, така да застават на страната на беснуващите отвън; и то така разпалено, че за чуждите интереси да влизат в препирни и раздори с братята си; щеше да е по-добре да се оставят от това препиране и да  прилагат това, което знаят. Но, като по-прям отговор:

1. За този остатък не трябва да се говори така презрително; те са “десет хиляди по десет хиляди, и хиляди по хиляди,” Откровение 5:11. И колкото и да са малко (и един да бе, щеше да е с един повече от това, което заслужава цялото творение), никой не знае за другите, дали са от тях, а само за себе си; освен, бидейки презрител на Божията благодат в избора, да е доказал обратното на себе си.

2. Бог да посочи малцина, които са в кръвта и враждата си против Бога, и да се реши да ги направи вечно блажени, и то против природната наклонност на тяхната воля, е много по-висока и суверенна благодат от тази, която ги спасява само дотам да усъвършенстват онова, което споделят с целия човешки род; понеже това не би било благодат, а дълг. Или, ако Господ доведеше десет хиляди пъти повече хора до състояние на спасяемост (както го наричат, или на решение), но само дотам, без никаква гаранция, че ще се спаси и един от тях, това не би принесло и една хилядна от славата на благодатта, която би принесло сигурното спасение на малцина. Защото дълбочината на Божията любов и величината на Божията сила могат да се разкрият само в преобразяването на падналия и бунтовен грешник. И, в Писанията, всяка помощ, която човеците биха предложили на Бога, дали като съвет в мъдрост или подкрепа в сила, се счита за отнемане от славата Му. Исая 43:12; 44:8; 63:3.

3. Ако Господ предвиждаше кои ще повярват и само на тях даваше спасение, то под прицела на това възражение попада и учението на възразяващия.

4. Що се отнася до скръбта по Бога, вярата и покаянието, те са Божии дарове и принадлежат на избраните; и няма причина да мислим, че тези неща ще се прояват истински в неизбраните; или да се боим, че Бог неумолимо и с най-голяма суровост ще накаже онези, в които тези благодати са налице и действат.

Има и други обвинения, които хората отправят към учението за избора, за които има такива прости отговори, с каквито вече отговорихме; но, понеже целта ми не е да оборвам, а да обобщя онова, което намеря в Писанията, няма да продължавам, а ще премина към приложенията на учението; пред това обаче нека започна с едно-две предупреждения.

1. Никой да не обвинява Бог в неправда или лицеприятелие за това, че не взема всички; или защото не взема онези, които хората имат за добри. Не царуват ли над себеподобни князете на този свят? Има ли толкова недостоен княз, който да не може да се разпорежда със своите си? Ще съди ли суетният човек своя суверен Господ?
“Горко на онзи, който се препира със Създателя си,” Исая 45:9. Ако ще се бъркаш на някого, да бъде земен чиреп като теб.

2. Нека това учение не бъде презирано, задето говори само за остатък. Защо са наречени християните “малко стадо”, ако не за това да бъде по този начин възвеличена милостта към тях и привилегията им в техните собствени очи? Ной не укори Божията благодат към него и синовете му за това, че светът на безбожните беше изключен от кочега; нито остатъкът, избягал от меча в Египет Еремия 44:28 счете избавлението си за по-малка милост за това, че останалите им сънародници не бяха така помилвани. Човеците не презират своята безнаказаност за това, че други не участват в нея; а по-скоро ценят себе си повече за нея.

И сега, за да предотвратим или отмахнем злите подсказки, с които предупреждават арминианците наивните души (а именно, че това учение няма практическа стойност) , заедно с други злостни изводи, които плътският ум е готов да подскаже, нека извадим множество и достойни поуки от това учение, на които то е далеч по-богато от своя антипод; и тук първо искам да видим, какъв плод може да се събере от отделните клони на тезата; и тогава - какъв можем да награбим напосоки от цялото.

3. Понеже има избиране на човеци за спасение, подайте сърце да ви се падне дял и участие в него; избраните може да са малко, но вие хвърлете жребий при тях и станете един от тях. Опитвам се да кажа: колкото и да са малобройни, постарайте се да направите така, че сте от тези малцина. И двама да са в целия свят, кой знае дали вие не сте един от двамата? Малочислеността трябва дори да ви стимулира; понеже така предразполагаше Спасителя избраните “Малцина влизат през тясната порта”, затова я потърсете. Ниневийците нямаха вашето основание да вярват, че Бог ще ги приеме; понеже погибелта им беше предсказана и след поличбата нямаше оставено празно място за евентуално покаяние; и все пак те се смириха и се обърнаха от злите си пътища за това едното “Кой знае, дали Бог няма да се отвърне от лютия си гняв, та не загинем?” Йона 3:8-10. Това е блаженство, което си струва понеже 1. Не можете да изгубите нищо, ако го потърсите 2. Не можете да имате по-здраво доказателство за това, че сте избрани, от сърце, обладано от избиращата любов, на която се оставяте цели; 3. Нито един от онези, които търсят това сърдечно, не са погинали. Евреи 11:6.

4. От учението за безусловността на избора се дава обширен поглед към несметните богатства на Божията благодат затова, че той не е оставил този съдбовен и крайно важен въпрос на човешките прищевки, а го е вкопал много по-дълбоко, отколкото биха могли да сторят самите човеци, ако знаеха важността му; понеже е и ясно (от мъдруванията, които дирят да направят избора зависим от човек и условен) как щеше да свърши, ако беше оставен на човешката мъдрост. Но аз нямам съмнения, че това учение на безусловния избор е много по-напред от онова на условния както в надпреварата за това кое е по-насърчаващо, така и във всички надпревари; и въздействието му е по-добро за душата и у вярващите, и у невярващите.

1. Преди човек да повярва, ако приемем, че е бил наставен във вярата, като е дълбоко убеден в големината и многобройността на своите грехове, и намирайки силата на злите сили в себе си непреодолима, като заедно с това вижда нещо от светостта на Бога - че Той в никакъв случай няма да обезвини виновния,  - с оглед на всичко това трябва да е наистина от трудно по-трудно да повярва, че има милост и прошка за такъв като него; или че тези царуващи в него похоти могат да бъдат скършени. Но ако му се даде възможност да помисли за това 1. Че Божията избираща любов идва при най-големите грешници; 2. Че тя не произхожда от, нито се основава на някакво условие, което човеците да изпълнят; и, 3. Че изборът съдържа в себе си всичко, нужно за живота и благочестието; ако му се представят тези, няма как да не бъде оказано голямо въздействие на душата му за търсене на Бога - много по-голямо, отколкото ако изборът му бе условен на изпълняването на онова, за което той не намира сили в себе си да изпълни; защото той от опит вижда, че законът е отслабнал заради немощта на плътта; и също, че без категоричността на тази избираща любов всички средства на благодатта, които се дават всеобщо на човеците, биха били съвсем безполезни за спасение; тези трудности избиращата любов преодолява и издига грешника над тях и всички други; особено като знае, че вярата и светостта са безусловно обещани и осигурени в избора, както и самото спасение, което е техния край.


2. Това учение за Божия избор е твърде потребно и полезно за вече повярвалия; то едновременно го държи на крака и го изправя, когато падне. 1. С него биваме опазени във време на изкушение. Поменът за оная любов, която погледна на нас, докато бяхме в кървите си, и каза да живеем, не може да не произведе силен ефект в благодатното сърце и да пропъди всяко нещо, което е недостойно за  такава любов; колкото и добре да е заложена примката, вярващият ще се отвърне от нея със свята неприязън, както направи Йосиф “И как да сторя това голямо зло и да съгреша против Бога!” Битие 39:9 Бог, който е бил толкова щедър с мене! 2. Нищо не помага повече за това вярващия да се изправи, след като е паднал, от влизане в размисъл за това колко неочаквано е дошла Божията любов в началото и колко велика е била силата, която е оживила съвсем мъртвия грешник; и че тези двете, любовта и силата, са дадени по завещание, за да бъдат доведени всички, записани в него, до слава; и затова Бог ще го приеме не само по-късно, когато вярващият върши правдата, но и посред неговото отстъпничество Бог ще дойде и ще го изцели. Начинът, по който Господ постъпи с Ефрем, е уместен пример: “Поради беззаконното му лакомство се разгневих и го поразих,
Отвърнах лицето Си и се разгневих; Но той упорито последва пътя на сърцето си. Видях пътищата му, и ще го изцеля; Още ще го водя, и пак ще утеша него и наскърбените му.” Исая 57:17,18. И в 44-та глава той сякаш стисва и заковава този гвоздей здраво: “Израилю, няма да бъдеш забравен от Мен; Изличих като гъста мъгла престъпленията ти и като облак - греховете ти. Върни се при Мен, защото те изкупих!” И в Еремия 3:14 “ Върнете се, деца отстъпници, казва Господ, защото Аз се съчетах с вас, и ще взема от вас по едного от град и по двама от племе и ще ви заведа на Сион.” (ще рече, по завета на избора). Към това сочи и силата на аргумента, който Самул прилага в 1 Царе 12:20-22 “ не се бойте, вие сторихте тоя грях, но само не отстъпвайте от Господа, и служете Господу от все сърце;” - с което все едно казва “грехът ви наистина е голям, много разгневихте Господ, като го отхвърлихте; но, не се отчайвате все едно Господ ще ви отхвърли; Защото няма да остави Господ народа си ;” Но защо?  “понеже ГОСПОД благоволи да ви направи Свой народ.” И в стих 24 пророкът подплатява всичкото, напомняйки на народа великите дела, които Бог беше сторил за тях по-напред; и за възвръщане на душата няма по-въздействащ довод от този.

3. От това, че изборът е личностен и, 4, от вечния му произход в общи линии мога да кажа:

Че понеже Писанията са дали с тъй честото им споменаване такова видно място на тези две изчерпателни части на избранието, и то в ключови моменти, следва, че ние не трябва да ги подминаваме като незначителни неща, а напротив - трябва да ги пазим и трезво да се борим за утвърждаването им като многостранно поучителни истини. Не е присъщо за Светия Дух да насажда тривиални или малкозначителни работи; но той отбелязва неща с най-голяма важност, укорявайки леността ни и готовността ни да ги занемарим, и се стреми да разбуди умовете ни да изследват по-усърдно какви са тези неща и каква поука можем да вземем от тях;


От личностността на избора заключавам:

1. Че за участващите в този избор това трябва да бъде най-висока почест. Господ слага на Моисей ореол, когато му казва “Зная те по име:” Изход 33:17 и, несъмнено, желаеше самият Моисей да го разбира така и да бъде удовлетворен от това, ако и да му бяха отречени други желани от него неща. Така Апостол Павел отличава онези видни светии, които му бяха съработници в евангелието - че “техните имена са в книгата на живота,” Филипяни 4;3. И нашият Спасител излага на учениците си като въпрос на най-голямо въздигане това, че “техните имена са написани на небеса,” Лука 10:20. Това нашите незначителни имена да бъдат написани в Божията книга и поставени редом до другите Божии съкровища в небесата, когато болшинството имена (та и световноизвестни имена) са написани [само] в пръстта, не трябва да ни изглежда като дреболия; понеже това е “вечното име, което никога няма да изчезне,” Исая 56:5.


2. Да знаеш това, че Бог е обърнал особено внимание на името ти, е голяма привилегия за онези, които го знаят. То дава простор в сърцето за по-големи очаквания; дава дръзновение, смелостта да говориш спокойно на Бог,  като че ли няма твърде голямо нещо, за което такъв [малък] човек да не може да помоли. Вижте как Моисей се възползва: Бог едвам е казал “Зная те по име”, и Моисей (навлязъл във второто небе и вече навит да отива в третото) без забавяне отговаря “Моля те, покажи ми славата си.”

3. Както е въпрос на почест и привилегия, така и ще се покаже едно от най-добрите основания за право над небесното наследство. Един ден това ще означава много (ако и неколцина да го мислят за маловажно), когато ще показва огромната разлика между теб и света; човекът, чийто род не е вписан там, ще бъде изгонен от небесното свещенство, Неемия 7:64. Новият Ерусалим не приема никого, освен онези, “чиито имена са написани в книгата на живота,” Откровение 21:27, и още повече, че онзи, чието име не е написано там, ще бъде хвърлен в огнено езеро, глава 20:15. Затова “да залягаме  да затвърждаваме нашето призвание и избиране” 2 Петър 1:10.


4. Това ни прави по-големи длъжници. Когато князете предават почетни звания, земи или
привилегии, по обичай отреждат за удостоените някаква рента или друга служба, за да напомнят на тези свои поданици от кого са взели те титлите или земите си. Няма по-добър начин да покажеш признание към своя голям благодетел и няма по-добро средство да демонстрираш значимостта си от това да носиш емблемата и печата на онзи, който те е дарил с това почтено име. Нека с неговото име, прочее, се именуваш; носи името му в пазвата си; върху раменете си, и на “дланите на ръцете си”. Нека най- съкровените ти чувства, главната ти сила и цялото ти деятелност бъде впрегната за негова почест; нека всяко сторено от теб нещо носи печата на Онзи, чието име е Свято.


После, от това, че е вечен:


1. Нека древността на избиращата любов повдигне сърцата ни до едно съкровено и почетно мнение за нея. Колко ценни за учените са антиките, при все че са от неблагородни метали и нямат никаква друга стойност, освен антикварната)! И старите грамоти - колко внимателно ги съхраняват, ако и да съдържат временни и понякога съвсем маловажни права! А великата небесна харта, толкова по-стара от света и съдържаща теми с вечна тежест и слава; тази, която е била потвърдена от толкова обещания; илюстрирана от множество случки; върху която е поставен печат, по скъпоценен от самото небе; нея, казвам, как трябва да помним - до век века - и колко трябва да бъдат ценни мислите ни за нея; тя трябва да ни придружава на лягане и на ставане и от сутрин до вечер! И колко трябва да бъдем внимателни не само да пазим тази харта незадраскана, но и да я пазим чиста от всякакъв прах и пръст, които могат да развалят нейната четимост за нас или други?

2. Нека вечният произход на избора бъде довод за неговата вечна продължителност; и по този начин - за непобедимото устояване на светиите до славата. Онова, що идва отвеки, ще бъде и довеки; ако коренът е вечен, и клоните са. Несъмнено, с такава добра цел (между другите) два пъти пише в Откровението, че “имената им бяха записани в книгата на живота от създание мира,” Откровение 13:8 и 17:8, а именно, за да се покаже и даде уверение, че избраните сигурно и безопасно ще бъдат опазени от онези страховити отстъпления, в които ще падне и ще се удави останалата (и по-голяма) част от света. И затова, вероятно, не четем за нищо, направено във вечността, освен за избора и неговите дадености и особености; като например, обещанието за вечен живот, закланото Агне, приготвеното царство и т.н. Изборът е вечен извор, който никога не спира да тече, докато съдът под него е празен или може да побере повече; и той е отворен за всички, които идват; и затова, елате; и ако нямате от себе си, отидете и вземете съдове, празни съдове, и не малко: “платете дълга си с тях и живейте с остатъка” за вечността, сиреч изплатете се на Бога с течащата Христова кръв и живейте с Неговата благодат 4 Царе 4:7.


От учението за избор в Христос.


1. Това, че Бог ни е избрал в Сина Си, е ярка демонстрация на Божията любов към избраните. Думите на Хурам към Соломон прилягат тук: “Понеже Господ възлюби людете си, постави Сина Си над тях,” 2 Летописи 2:11. Също така е ярко доказателство за неговата многообразна мъдрост така да замисли блаженството на своя народ, че те неминуемо да го получат; така най-забележително явява своята към тях любов; и така най-нежно печели сърцата им и ги задължава към себе си. Тук можем да разпознаем и нещо от онова необятно величие и онази безгранична Божия святост; че Той наистина тъй възлюби избраните си, та да ги направи “едно в себе си”, Йоан 17:21, но този съюз не бе осъществим без Ходатай, равен Нему.

2. Вземете от тук своята непоклатимост и безопасност: в каквото утеснение или трудност да сте влезли, “пийте от потока по пътя” и вдигнете глава. Всичко, нужно за живота и благочестието, за благодатта и славата, за този и бъдещия живот, е натрупано в Христос (както в ковчега имаше всякакъв вид храна за онези, които намериха благодат пред Него); цялата пълнота обитава в Него, Колосяни 2:9, Йоан 1:16, и тя е за вас. Той не само е крепък в себе си корен, но и укрепяваш вас; такъв, който дава сок и дух на всички клони; докато има живот в него, не можете да умрете. Това прави светиите да стоят твърди и безопасни посред опасности; “злото не ги докосва” 1 Йоан 5:18. А бунтовниците и противниците (Сатана, света и собствените ви сърца) нека всички се съюзат и съветват - всичко ще бъде осуетено; нека подновяват набези пак и пак - ще бъдат всички отбити; опасват се и биват разбити на парчета; опасват се отново и отново биват разбити; така е и така ще бъде до края на воюването ни; “понеже Бог е с нас,” Исая 8:9-10. Това направи Давид безтрашен и “в долината и смъртната сянка; Бог бе с него” Псалм 23;4. И всички онези благородни изповедници - и те ходеха безбедни в огнената пещ, понеже “Божият Син беше между тях,” Даниил 3:25. Затова, предайте всичко и очаквайте всичко като запазено в Христа, и не другояче; но горко на онзи, който е сам; онзи, който, като падне, няма Христос, та да му помогне да стане.


3. Нека тази ваша връзка с Христос се показва в приликата ви с Него; “който се съединява с Господа,‭ ‬е един дух‭ ‬с него‭ ‬.” 1 Коринтяни 6:17. „Светият елей, излян на главата му, пада по полите на дрехата му”, тоест, на най-нищожните от последователите Му; и те носят благоуханието, където и да отидат или ще отидат, като Павел, 2 Коринтяни 2:14. Очаква се венчаните за Христос да носят плод на Бога, Римляни 8:4, и нека той бъде такъв, който да издържа всеки изпит, всяко разваляне на времето, и дори да става по-добър от него.


4. Това учение илюстрира учението за оправданието; разкрива истинският смисъл на оправдаващата праведност и как да го тълкуваме. Нашата вяра (или действие на вярата) не може да бъде нейната същност, понеже е нещо несъвършено; и затова не може да замести съвършената праведност; защото да оправдава може само една съвършена праведност, както само един съвършено греховен грях можеше да ни осъжда така. Тази праведност трябва и да бъде наша по право, както Адамовият грях беше наш по право, ако и да беше извършен не от нас, а от другиго. Поради това, че Адам и Христос са паралел един другиму като глави, вменяването на вината на единия и на праведността на другия справедливо се прилагат на потомството на всеки от двамата. И това беше главната цел, с която Господ вложи онези, които искаше да оправдае, в Христос: та след като Той е“ направен грях и проклятие за тях, те да станат Божията праведност в Него;”; и така Бог да бъде праведен в оправдаването им. Вярата тук играе ролята на доказателство или печат на онази праведност, която ни принадлежеше заради това, че сме били в Христос преди да повярваме (както Ханаан беше даден на Авраамовото семе преди да се бяха родили;); и ни се дава заради дела, който имаме в нея, Филипяни 3:12, за да я уловим и да се радваме на даровете й, Филипяни 1:29; което несъмнено е много по-одобро основание, върху което да градим оправданието си, отколкото нашата слаба и несъвършена вяра, която всеки ден има нуждата от опората на Божията праведност. Но нека вярата не губи от дължимата си почит; тя е скъпоценна благодат и не може да търпи очерняне. Ако и да не е тя, която дава право за оправдание, тя е най-доброто доказателство, което можете да имате за него; тя не е вашият първи миротворец, но от нея ползата е така голяма, че без нея вашият мир не може да бъде съвършен, нито можете да знаете, че е извършен. Свидетелството ви е на небесата и не може да се използва/привежда  тук (съдилището на съвестта не я вижда), докато не се изложи под печата на вярата. Тук има сходство с мирните договори; мир има и за условията е постигнато съгласие, но договорът не е валиден (и отпразнуван), докато не се потвърди от двете страни и не мине през всяка от тях.

От това, че изборът е основан на благодат, се сдобиваме с много полезни наставления, като например:

1. Да паднем и да се поклоним на Великия Бог заради това неизразимо разкриване на Неговата любов към човеците. Това, той да не ни повери да пазим спасението си, е една от най-щедрите милости; да има някой по-предвидлив за нас от нас самите (и то такъв, който няма ни най-малка нужда от нас); да бъде така, че най-висшето ни добро е най-обезпечено; да бъде основано на благодат, съвършено незаслужена милост, онзи атрибут, който нашият Велик Цар най е благоволил да поечете; и той да го направи като че против волите ни; понеже наистина е така, доколкото да направиш блаженството си зависимо от друг, е нещо неестествено; от всяко дъно, това на избора би било последното, на което бихме поставили гредите на блаженството си; и все пак няма друга основа, която би ни издържала; името Му с право може да се нарече Чуден; това не е човешко дело, “от Господа стана това‭;  ‬чудно е в нашите очи.” Псалм 118:23.



2. Показва каква добра причина имаме да отхвърлим и уволним завинаги това безпочвено и сляпо мнение, което туря ударението върху едно нищо; понеже какво друго е волята на немощния и изменчив човек? Каква глупост е да оставиш живия извор и да се облегнеш на пукнати водоеми. Да свалим нашите орлови криле и да се опрем на изкълчени нозе; кой ще направи това и няма да е лишен от разум? Йов наистина разбираше това, когато изповяда, че не би ценил живот, зависещ от неговата праведност,” Йов 9:15,21.

Божията благодат не е длъжница на учение, което дава славата й на безблагодатни работи; и също толкова малко й дължат благодрности човешките души; тя ги храни със синовидения и бленувания, които, като се събудят, ще ги оставят “жестоко угнетени и гладни; И когато огладнеят, ще негодуват, И ще злословят царя си и Бога си; и ще погледнат нагоре,” Исая 8:21. Затова, не сядайте под сянката на тази тиква; в корените й има червей; и няма да бъдат оневинени онези, които са се подслонили под нея, нито ще бъдат опазени от палещото слънце. Учението за свободната воля е искра, разпалена от човеците, с която, ако и да са обиколени, ще лежат в скръб. Исая 50:11. Затова нека онези, на които нашето учение не се нрави за това, че не намира спасение в нас самите, гледат да не паднат; и нека овреме вдигнат нозе от пясъчната почва.

3. Използвайте това учение за избор, основан на благодат, и на практика. Както благодатта ви е направила да съществувате, така нека духът ви и цялата ви сила правят цялото ви същество живо хваление на тази благодат. Давайте цялата почест на майката на избора; не търпете свободоволна благодат, нито друго подобно нещо, да претендира за участие в зачеването му. Нека и вярата ви, дали предвидяна, или усъвършенствана, не бъде считана за основата или подтика за избирането ви; тя е клон от него и клонът, както знаете, “не може да държи корена” Римляни 11:18. Дори самата вяра не бива (и ако е права вяра, няма) да “събира там, където не е пръскала.” Не признавайте нищо, прочее, което може да отнеме от почитта, която се дължи на суверенната благодат. 2. Стойте върху тази благодат напук на всичките ви немощи и недостойнства; нека тези неща не ви обезсърчават, а по-скоро ги използвайте като повод благодатта да се яви, да се възвеличи и да се покаже каквато е. Така правеше Давид: “Господи,‭ ‬прости беззаконието ми,‭ ‬защото е голямо.‭ “ Псалм 25:11, а също и Моисей - когато заради непокорството на народа нямаше как да иска от Бога да продължи с тях, как се молеше? Те са честни и искрени люде, покорни на твоите заповед, поддаващи се на Твоята воля. Достойни са тези, на които ще сториш това, понеже обичат дружбата ти и са ти построили шатър? Не, нямаше такива работи, a “‬нека дойде моля Господ между нас; защото тия са коравовратни люде; и прости беззаконието ни и греха ни, и вземи ни за Свое наследство." Изход 34:9. Ела, прочее, с нас, за да ни направиш по-добри, да ни смекчиш и да ни опростиш; и с това ще ни се яви щедростта на твоята благодат. Понеже, как иначе “ ще се познае сега че съм намерил благодат пред тебе, аз и твоите люде?” Изход 33:16. И все пак, (1.) внимавайте да не омаловажавате греховете си или греховността си; не е възможно да имате прекалено ниско мнение за себе си или тях, или да сте прекалено смирени. Но не се и отчавайте. (2.) Използвайте молитвата и Словото “Бдете и бъдете трезвени; в молитва бъдете трезвени; облечете се с цялото Божие всеоръжие” и го дръжте близко до себе си; мечът и щитът не забравяйте; но очите ви нека бъдат към ръката, която раздава благодатта чрез Христа, - от нея вземайте съвет, сила, деятелност и всяко добро нещо; и на нея се уповавайте, да опази и вкарква в действие благодатта, която е създала във вас. След като се омъжва за Христос, невестата се моли да бъде “привлечена към Него” Песен 1:4. (3.) Каквото и да ви сполети, помнете, че в него е Божието благоволение. Мълчете като Аарон, Левит 10:3 или ако трябва да говорите “речта ви нека бъде подправена със сол;”  “Господ е; нека направи онова което е угодно пред очите му.” 1 Царе 3:18.‭