Няма друг като Христос - Октавиъс Уинслоу, първа част

Няма друг като Христос

Октавиъс Уинслоу, 1866.

С какво се различава твоят възлюбен от друг възлюбен?
Песен на Песните 5:9

Всички признават силата на контраста. Поетът я изучава в градежа на стиховете си; художникът- в цветовете на картината си; риторикът – в подреждането на аргументите си; природолюбецът – в разглеждането на простряния пред него пейзаж. Те всички съзнават присъствието и силата на този принцип. Целта на контраста не е да се създаде съвършеното, нито да се подхрани въображението – не, целта е да се потвърди съществуването и да се възвиши силата и впечатлението от истинното. Така красивото става още по-красиво, великото – по-сублимно, доброто – по-отлично, и обектът, събудил нашето благоговение и вдъхновил нашата почит, сяда на още по-здрав и велик престол в душата.

Божието слово изобилства от контрасти. Колко често чрез естествени и елегантни антитези Светият Дух поставя в контраст суетата на идолите и съществуването на Бога; нищожността на човека и величието на Йехова; мимолетността на земните неща и всепостоянността на вечните; уродливостта на греха и великолепието на светостта; земните вещи и примамки и небесните сцени и красоти; нашата опърничавост и недостойнство и Божиите милост и любов. С каква сила, великолепие и реализъм ни се представят величията на Божието слово!
Представяйки ти, мой читателю, Господ Исус Христос като достоен за неразделеното ти внимание, върховното ти упование и безусловната ти готовност за служение, аз ще използвам този принцип, отдалечавайки до безкрай и засенчвайки всички други същества и обекти, съпоставени с Него. И съм убеден, че резултатът, със съпътстващата благословия на Светия Дух, ще бъде възцаряването на Христос в твоето удивление, упование и любов, като „личен между десет хиляди други;”. За нас ще бъде истинско щастие, ако убеждението в истината у твоята душа се задълбочи. НЯМА ДРУГ КАТО ХРИСТОС! Нито бихме могли да насочим мислите ти към тема, по-подходяща за новия и тържествен ден, който е настъпил за нас.

„С какво се различава твоят възлюбен от друг възлюбен?“ От това запитване, отправено към Христовата църква, се вижда, че има други и съперничещи твари, други и съревноваващи се обекти, които са поставени до Христос и изискват ако не по-голям, то равен на Христовия дял на почит и внимание; и пред църквата стои предизивкателството да защити своя Възлюбен Господ.  „С какво се различава твоят възлюбен от друг възлюбен?“

Унизително е, че няма обект, и от най-обикновените и достопрезрителните, който необновения ум да не постави редом до и да не предпочете спрямо, и да не се наслади за сметка на Господа Исуса Христа! Ако направим кратък и обобщителен обзор на тези претенденти за вниманието, дължимо на Христос, ще видим колко недостойни са и за секунда внимание, сравнени с Въплътения Божи Син. Преди да продължим с по-подробно разглеждане, нека приемем, че това не е нов етап или развитие на греховното ни човечество. Светът винаги е бил отрицател на Христос. От момента, в който ангелите запяват на Витлеемските полета, започва да се сбъдва предсказанието на възнасящия Христа пророк Исая – Христос щеше да бъде „презрян и отхвърлен от човеците.“

При някои АЗ-ът е съперникът – АЗ-ът в някоя от многото му форми. Себеправедността, себенасладата, себепоклонението е признатият и възцарен бог-  “възлюбеният“ обект на върховното чувство и поклонение на необновения ум.

При други СВЕТЪТ е предпочетен пред Христос – светът с неговите придобивки, мнения и удоволствия. О, лукави свят, колко мириади си завлякъл в ненаситния си водовъртеж, като си „удавил човеците в погибел!“. Читателю, предпочиташ ли неговите наслади, богатства, почести, неговата религия пред Христос? Спри се на прага на този важен миг и се запитай „Ако умра тази година и погледна в лице вечността, какво ще направи за мене светът, който съм избрал вместо Спасителя?“

Други поставят СЪЗДАНИЕТО в съревнование с Христа; тварта, а не Спасителят е техният възлюбен. Но на какво ужасно престъпление са повинни онези, „които почитат и служат на създанието повече (вместо), отколкото на Създателя, който е блажен вовеки.“ Създанието е обезобразеният, разваленият Божи образ. Да предпочиташ този осквернен и порутен храм пред славното Същество, което го е изградило, е да се поставиш наравно с покланящия се на идоли персиец, който в слепотата си се покланя на слънцето като на образ на божеството.

Но с какво превъзхожда всеки земен възлюбен, та да го избираш, обичаш и да му се дивиш наместо Небесния, който като човек е „по-красив от човешките чада“ и който като божество е „Бог над всички, блажен вовеки“? Бог няма да оневини онзи, който обича, се покланя и служи на създанието вместо на Създателя. И тъй, няма нищо земно, долно и достопрезримо, което естественият човек да не постави над Бога и да не предпочете пред Христа. Човешкото достойнство, ранг, таланти, име, самата личност на грехопадналия човек „сяда в Божия храм, правейки се на Бог,“ , като получава тамяна на поклонението, отдаван единствено на Йехова.

Читателю, каквото и земно да царува в ума и сърцето ти, то детронира и измества Господа Исуса. Може да е земното ти призвание, или пък някой сладък спомен, или някоя песен, скулптура, картина, книга, наука – каквато страст господарува над душата ти,  каквото обсебва живота ти, това е твоят Христос, твоят Спасител, твоят възлюбен, твоето всичко; и с този единствен твой дял и подготовка след малко ще посрещнеш Божието съдилище. „Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.“

Но ние приближаваме още по-близо и преминаваме към задачата да разкрием първото и най-видно място, което Христос заема във вселените на живота, красотата и любовта – в света на природата и благодатта – и показваме, че всред това необятно стълпотворение от величествени вещи и същества няма нищо, което да е подобно на Христос.

„Няма друг като Христос!“ Колко познато е това чувство на Божието домочадие. Понякога е израз на припевна радост, понякога то излиза с въздихание на тъга и скръб.
Когато някой лъч свят възторг огрява душата и скъпоценността на Спасителя бива почувствана, езикът възклицава „Няма друг като Христос“ – няма радост като тази, която Исус вдъхновява!

Или когато някоя идея за щастие биде поразена, някое съкровено приятелство се смрази, някой идол се събори от капището си, някои земен източник пресъхне – при тези явления душата, наранена в дух, натъжена в сърце и разочарована, прибягва отново при Христос, истинското й желание и почивка, и с присъщите само на това състояние дълбоко чувство и подчертан израз вярващият възклицава „Господи, няма друг като тебе! В този час, когато духът ми е съкрушен в мен и земните ми съкровища се отдалечават по бушуващите води, през които идвам към теб, разбирам за твоята отвъдна скъпоценност, изживявам твоята безподобна любов, виждам с отворени очи твоята несравнима красота, чувствувам твоята неподражаема нежност, ласкавост и състрадателност.

Но последвай ни, драги читателю, докато с няколко обяснения се опитаме да оправдаем първенството на Спасителя и да утвърдим вярващата ти душа в истината, че „Няма друг като Христос!“

I. Няма слава като Неговата.
 

Започваме с това, че няма слава като Христовата. Вселената е пълна със слава, защото е пълна с Бог. Но Бог е възнамерил Неговия Син да заеме място всред разумни твари, бидейки равен на Него по божественост и по-долен от него само по това, че е човек; и тези двете, тайнствено съчетани, да съставляват Онзи, който е „Глава на всички началства и власти;“ и „всички да почитат Сина, както почитат Отца,“, на Чиято слава Христос е сиянието и на Чиято същност Христос е точният отпечатък.

Дълбоката тъма на земята никога не е била озарявана със светлина каквато беше, когато Божият Син слезе от небеса; и небесната виделина никога не е проблясвала така както когато Христос се върна от земята, обкичен с безгреховната мантия на нашето естество – божественият Пророк – умилостияващият Свещеник – триумфалният Цар. Не се чудете, че всички небесни ангелски чинове се поклониха доземи пред този Престол в средата, на който седи Прославеният Изкупител, и че при нозете му са хвърлени венци на старейшини. Небето трябва да се диви, да слави и да славослови, задето божеството е снизходило така без загуба на божественост; и задето човечеството се е издигнало така, а не се е обезчовечило. Ех! Няма слава като Христовата!


Читателю, можеш ли с одушевения евангелист да възкликнеш „ видяхме славата му, слава като на единородния от Отца), пълен с благодат и истина.“. Съди за светата гледка от светите резултати „ние всички, като гледаме Господнята слава с открито лице, като в огледало, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен.“ Това преобразяващо, освещаващо въздействие на превъзходната слава на Христа е истинско и осезаемо. С един лъч, прострелващ сърцето ти, ще избледнее славата на света, славата на тварта и славата на аз-ът. И когато това божествено слънце изгрее с чуден блясък на душата ти – макар да си чадо на тъмнината – земен червей, криещ се в своята мъгла и здрач – можеш да излезеш от отшелническата си самота и горест, да се сгрееш в неговата топлина, да се окъпеш в неговата сияйност и да възкликнеш, че като опростен грешник, опрадван вярващ, осиновено дете, притежаваш цялата тази Христова слава – твоя одежда на правда и венец на красота – което те прави цар и свещеник на Бога.

Възлюбени читателю, не почивай, докато не дойде тази божествена светлина и славата Господня изгрее над теб. Тогава, и само тогава, ще станеш и ще засияеш в прелестта на светостта като дете на светлината; и насетне, накъдето и да те води Спасителят, каквото и да прави твоят Бог, пътят, по който те насочва, осеян с най-различни препятствия, виещ се, самотен, ще бъде пътят на “праведния, който е като лъчезарно светило, което свети все по-ярко, докато стане съвършен ден.“

2. Няма красота като Неговата.

Така естествено стигаме и до друго наблюдение – няма красота като красотата на Христа. Нормално е да очакваме, че ако такава божествена слава – блестящото Божие присъствие - слезе на земята, ще бъде положена в храм, във всяко отношение достоен ней. Затова намираме такива думи „Когато когато влиза в света, той казва: "Жертва и приношение не си пожелал, а тяло си ми приготвил,”. Това бе тяло, подготвено от Светия Дух, от истинска, но безгрешна плът, в която Божият Син трябваше да обитава. Ето защо намираме вдъхнвения поет да описва Христос като  „по-красив от човешките синове; благодат се изля в устните ти; затова Бог те благослови навеки.“. След като Той самият е източникът и творецът на всяка красота и не е черпил вдъхновение от нещо друго, Неговата красота трябва да засенчва всички други. Приятно ни е да проследяваме неговите красиви творения в разните и безконечни форми на очарователност, които все още са тук, красящи и обогатяващи този грехопаднал свят.

Ярките съзвездия  – Христос ги е създал; пламтящите слънца – Христос ги е запалил; венчаните със сняг Алпи, обгърнатите от мъгла хълмове – Христос ги е вдигнал; тучните долини – Христос ги е прострял; червената роза, нежната лилия, изящната папрат, чудатото водорасло, изхвърлено на брега, крайпътната виолетка, която крие росата от слънцето, виещият се поток, листатата горичка – Христос е образувал и изрисувал всичкото – Христос е облякъл величествения пейзаж с плащ на жива зеленина; поръсил е въздуха с благоуханието му и е издълбал дълбочината на ширещия се океан, прелестно надиплен от нежния бриз или ужасен във величието си от тежките пети на бурята. Наистина, “ Той е направил всяко нещо хубаво на времето му.“. О, как желая да видя Въплътения Бог, който умря, за да спаси, да разпилява от разкоша на собствените си безгранични запаси цялата тази бижутерия, правейки грешния дом на човека така богат, така очарователен, така привлекателен!

Но Неговата красота – кой може да я опише? Неговата личност е така очарователна, Неговата природа – така свята, сърцето Му – толкова любвеобвилно, духът Му – така нежен, изгледът Му – така пленяващ, гласът Му – така успокояващ. Целият му живот и поведение са така инкрустирани и блестящи от всяко човешко, духовно и божествено съвършенство – това наистина не бе картина от човешко въображение, нито някакво си ориенталско разкрасяване, с което църквата в своята праведна и възвишена представа Го описва като „най-личен между десет хиляди други и целият прелестен.“

Но красотата на Христа е споделена с всички, които са в съюз с Него. Измит в кръвта ми, наметнат с праведността Му и накичен с благодатните Му дарове, всеки вярващ е очарователен заради очарователността, с която е дарен. И в бедния грешник, който с покаяние, вяра и любов се е вкопчил в кръста и като дете гледа към Бога, и трепти с живот, идващ от живеещия в него дух, има повече дивност, отколкото има в цялото това необятно творение, инкрустирано и искрящо от безбройни видове очарователност. Така е, защото в него има повече от Бог, повече от истинската красота, повече от Христос.

Читателю, хванала ли е Христовата красота твоето око и проникнала ли е в твоята душа, преобразявайки те – отразявайки Неговия образ в твоите христоподобни принципи, твоя христоподобен дух, твоето христоподобно ходене, твоят цял христоподобен живот? Тогава, без значение колко е несъвършено твоето подобие и колко още има да се завършва – когато „видиш Царя в прелестта му“ и се присъединиш към непорочния сонм, обиколил Божия престол и Агнето – тогава нека най-главното ти занимание бъде да размишляваш над красотата на Христа, да я изучаваш и отразяваш; понеже няма красота като Неговата!
„Това е завършен портрет!“ е възкликнал един завършен неверник, когато са му обрисували характера на Христос. Това е завършен портрет – изучавай го, приложи го към себе си и внимавай дали не позволяваш тварната красота – човешката очарователност или любов – да прикрива или засенчва за теб блясъка на превъзходната Христова красота. 


3. Няма любов като Неговата.

Няма любов като Христовата любов. Контрастът ще ни помогне и тук. Бог, който е любов, е Създателят на всяко човешко чувство. Любовта е създадена от божеството, наследника на небесата, отражението на Бога; и онзи, чиято душа е най-пълна с божествена любов, е най богоподобен. Колкото и да е парализирано от грехопадението нашето сърце, колкото и да е опетнено от греха, то си остава дом на любовта в някои от най-високите й и чисти форми. Невъзможно е да наблюдаваш нейните творения без най-дълбоко преклонение. Кой може да устои, например, пред майчината любов – да не се впечатли от нейното достойнство, да не бъде спечелен от нейната сила и стопен от нейната нежност? Дори да има такива, те са станали на камък.

Но има любов, която я надвишава, която я превъзхожда – Христовата любов! Дайте за контраст най-близката и съкровената, дълбоката, чистата любов, която е топлила човешка гръд, подбуждала към щедри и благородни дела, нежни и прочувствени изражения, скъпи и драги жертви; поставете я редом до божествената любов, която ви избра, която ви изкупи, която ви призова, която ви утешава, чието око никога не се затваря, чиято топлина никога не изстудява, чиято ръка никога не се прибира – “Христовата любов, която надвишава всяко знание“ и ще видете, че Христовата любов е самата антитеза на себичността. Христовата любов изпъква в хрониките на любовта като божествената, святата, най-силната от всички любови – недостижима, несравнима, ненадмината. О, няма любов като Христовата любов! Проследете нейните черти:


1. Христовата любов е ОТКРИВАЩА любов.  

Тя повдига покривалото от Божието сърце и показва как то ме обича. Без Любовта на Божия Син на земята нямаше да знам нищо от любовта на моя Небесен Отец. И покаяната и вярваща душа, която чувствува най-мекото най-нежното туптене на Христовата гръд, знае повече за Божието сърце, вижда повече от Божията слава и разбира повече от Божия характер, отколкото ако небето и земята бяха събрали всички свои чудеса и бяха ги изсипали при нозете й.


2. Христовата любов е СНИЗХОЖДАЩА любов. 

 Никоя друга любов не е снизхождала като Христовата. Идете във Витлеем и вижте колко е смирена; и докато се връщате, поспрете се при Гетсимания и вижте нейната мъка. После продължете пътя си към Голгота и се научете - от презрението, проклятието, мрачината, оставеността, мъченията, аления поток на кръста - колко долу снизходи Христовата любов. И тя още снизхожда! Тя се пригажда към вашия живот. Добре знаете как тя отпъжда всеки облак на вина, повдига всяко греховно бреме, изцелява всяка кръстна язва, достига всяка тъговна дълбина, осветлява и разведрява всяка безрадостна пътека на самота. О, има ли дом на земята, където Христовата любов най обича да живее – където винаги да я намериш или срещнеш? Той е сърцесъкрушеният, разкаяният и смиреният грешник.


3. Христовата любов е САМОЖЕРТВЕНА любов.


„Христос ни възлюби и даде себе си за нас принос и жерта Богу, благоуханна миризма.“ Какъв отруден живот, каква страдалческа смърт бе това, и всичко това беше из-плащането, изливането на Неговата любов. На всяко повеление на престъпения закон Той се подчини, всяко наказание на правосъдието претърпя. Пътеката, която го преведе от Витлеем до Голгота извиваше самотен път посред сцени на унижение и обида, изпитание и лишение; и бурята около Него ставаше все по-тъмна, гърмът – все по-силен, мълниите – все по-ярки, докато големите й ужаси се събраха около кръста и съкрушиха Божия Син. О, чудна любов Христова! Какво повече да направиш от това, което направи? Каква по-долна низина на унижението да достигнеш? Каква по-мрачна скръб да претърпиш? Къде друг кръст е пробождал такава жертва или показвал такава любов?


4. Нито има друга любов, така ПРОЩАВАЩА като Христовата любов.

Да простиш обида, е ключов елемент от истинската обич. В една гръд не може по едно и също време да съществува и любов, и непреклонен, неумолим, непростителен дух. Истинската любов е толкова уникална и висока страст, толкова богоподобна и божествена в своето естество и свойства, че не можем да мислим за нея като нещо отделно от всяка облагородяваща, възвисяваща и достойна мисъл. Себичността, злобата, отмъщението, безлюбието и всяко злословие са страсти на нашето грехопаднало и развалено човечество, толкова омразни и позорни, че изглежда невъзможно да пребивават и за секунда в същата атмосфера, в която се подвизава истинската обич.

Но едно дори по-възвишено, по-сублимно въплъщение на любовта ни се представя в Божията любов, която е в Христос Исус. Бог не може да обича, казваме с благоговение, и да не прости. На онези, които обича, Бог прощава. Че Бога се отнася към всеки от грехопадналите човеци с благоразположение, няма две мнения: „защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и неправедните;“ Но до онези, до които Божията любов простира Неговата вечна, специална и изкупителна любов – до тях се простира и благата, пълната, вечната прошка за всеки грях. Бог не може да обича някого и да го предаде в ръцете на суровото, раздаващо възмездие правосъдие. Божията любов никога няма да загуби и най-долния и недостоен обект на своята обич.
Читателю, ако чувстваш, че обичаш Бога, било то с любов като малък тлеещ въглен или малка искрица, бъди сигурен в това, че Бог те е възлюбил пръв; и като те е възлюбил, те е опростил; и като те е опростил, ще те опази в Неговото небесно царство, за да гледаш славата Му и да се наслаждаваш на присъствието Му навеки.

Повтаряме твърдението: Няма любов така прощаваща, като Христовата любов. Човешката любов може в миг да се поколебае и отпадне; може да се размисли за сторената й злина, отворената рана; може, в своята немота, да говори с неизразима тъга за предадено доверие, за посечени чувства, за подиграно приятелство, и сърцето може да намери за трудно да прости и да забрави, да приеме виновника обратно в прегръдките си. Но с Исус не е така; Той е отменил, унищожил, изличил всяка отсянка от сянка от греховете на людете Си и никога няма да си спомни за тях. „Тогава Петър се приближи до него и каза: Господи, колко пъти да прощавам на брата си, когато ми съгрешава? До седем пъти ли? Исус му каза: Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем.“

Сравни тази любов, читателю,  - на прощаващия ученик, на прощаващия Спасител – и тогава възкликни „Кой е Бог като тебе, да прощава беззаконие и да не смята престъплението на остатъка на Своето наследие? Той вечно не се гневи, защото обича да се смилява.“
Няма любов, така нежна, така търпелива, така понасяща всичко, като Христовата любов. Ти пак и пак си се съмнявал в нея, наранявал си я, изоставял си я; и пак и пак си се връщал към нея със сълзи, изповед и смирение, и си я намирал неизстудена и непроменена като Неговата същност. Тя е търпяла съмненията ти, мълчала е под недоволстванията ти, покривала е немощите ти и се е поставяла хиляди пъти между теб и твоят невидим и неумолим враг. Тя никога не е отслабвала при твоите криволичения, нито се е смразявала от твоята студенина, нито те е укорявала за отстъпничествата ти, но от сутрин до вечер е кръжала около теб и скитническият ти и крив път с присъствие, което те е обгръщало в нейния божествен, всепокриващ и непобедим щит. Наистина няма любов като Христовата!

Нито има любов в такова съзвучие с човешката скръб като Неговата. Родена в мъки, окършена в трудности, покръстена в страдания, навикнала на скръбта във всяка нейна форма, тя е точно онази любов, за която въздишат нашите скърби. О, измъчено отроче, има само едно сърце в тази обширна вселена, което може да те разбере! То е божественото, но и човешко сърце на Христос. Всяка друга любов или съчувствие, и най-силната да е и най-чувствителната, само ще докосне повърхността на нашата скръб. Треперещата й ръка често раздразва раната, която се стреми да изцели; или, може би, самата сила на съчувствието й прихваща нашата скръб и се свлича до нас безпомощна, безнадеждна и отчаяна. Тогава Христовата любов ни доближава, докосва ни и ние сме изцелени; тя ни говори и всичките й думи са мир. „О, любов безпримерна! Любов нигде ненамерена, а по-малко от божествена.“

Колко свещен смисъл има в молитвата, издихана от Павел за солунските светии: „А Господ да насочи сърцата ви в Божията любов и в търпеливото очакване на Христос.“ Образът е страшно изразителен. Любовта на Христос е като океанът, чийто прилив с вълненията си покрива рифoвете и плитчините, а чийто отлив оставя един съвсем различен пейзаж. Когато божественият океан се отдръпне от твоята душа, се изпълваш с изумление от появилата се гледка на празнота, безплодие и уродливост. Ако Христовата любов в душата падне, всичко пада. Отдръпналата се вълна е отнесла от сърцето последния радостен удар и последния лъч на надежда, и очите не срещат нищо освен духовен засух и грях. Уплашен от печалната картинка, се събуждаш за молитва и надаваш вик „Върни ми радостта на Твоето спасение!“. Молитвата ти е чута и се чува отговор „Аз съм се върнал в Ерусалим с милости!“ и Христовата любов отново потича на нежни вълнички в душата, като покрива всяка немощ, и от твоите повдигащи се гърди излизат само най-сладките напеви.