Tuesday, July 23, 2019

Непорочното зачатие на Мария - мит и сатанинска лъжа


         Ранната църква не е придавала някакво специално значение на зачеването на Мария, докато около края на 4-ти век не идва "важен повратен момент" .

от Тимъти Кауфман

Запознатите с църковната история знаят, че римокатолицизмът е религия, възникнала във втората част на 4-ти век от нашата ера. Римската религия не е с апостолски произход. Отличително католическите догми могат да се проследят до този период и не по-рано.  Важна част от въображаемите догми на Рим представлява догмата за непорочното зачатие. Сега ще вникнем във величината на католическия ревизионизъм, в опитите му да докаже апостоличността на догмата на "Непорочното зачатие".


Когато папа Пий 9-ти публикува апостолическата конституция Инефабилис Деус на 8 Декември 1854, целта е била да се дефинира Непорочното Зачатие на Мария като доктрина на Римокатолическата църква. Непорочното зачатие е вярването, че Мария, Исусовата майка, "от първия момент на своето зачатие, поради особената благодат и благоволение на Всемогъщия Бог и ......е била запазена недокосната от всякакво петно на първородния грях". В присъщия на църквата величав стил Пий 9-ти обявява, че това учение "винаги е съществувало в църквата." Римокатолическата църква, уверява той паството, "никога не променя нищом не отнема нищо, не прибавя нищо." а само предава онова, което е чула от апостолите:


"И наистина, видни документи с почетна стародавност, идващи както от Източната, така и от Западната църква, свидетелстват убедително, че това учение на Непорочното Зачатие на Преблажената Дева, което с всеки изминал ден става все по-чудесно обяснено, заявено и потвърдено от височайшия авторитет, учение, ревност, знание и мъдрост на Църквата, и което по един чуден начин бе разпространено между всички народи  и нации на Католическия свят - това учение винаги е съществувало в Църквата като учение, прието от нашите предци, и е било подпечатано с печата на богооткровено учение. Понеже Христовата Църква, бидейки бдителния пазител, който бива, и защитник на догмите, вложени в нея, никога не променя нищо, не отнема нищо, не прибавя нищо към тях; а с всяко усърдие се отнася към древните ръкописи вярно и мъдро." (Пий 9, Ineffabilis Deus 1854.)"

Технически, всичко това е вярно, освен ако думите притежават значения. Можем да приемем това твърдение като исторически издържано, стига да изхвърлим речника, да вярваме на сляпо и да положим упованието си на вещия пропагандист, който беше Пий IX. Ако терминът "свидетелстват убедително" се разбира като "категорично отричат" и думата "винаги" я приемем като "от края на четвърти век, и не по-рано, и дори тогава не без големи противоречия" и думите "никога не отнема" разбираме като "отхвърляме неудобните факти" и фразата "никога не прибавя" се изтълкува като "прибавяме това, което искаме", тогава твърдението на Пий IX е абсолютно вярно -- Римокатолическата църква винаги е преподавала Непорочното Зачатие, като никога не е прибавяла или отнемала от вярата, веднъж предадена от Апостолите, чийто ученици са свидетелствали за него със сила .......дрън-дрън.

От друга страна, ако думите притежават значения, тогава твърденията на папа Пий в Ineffabilis Deus са умишлено изопачаване на историята, с която е твърде добре запознат, но която е принуден да отрече. Нас не ни изненадва това, че Пий 9 е изфабрикувал въображаема история, за да пробута догмата на Непорочното Зачатие като древна. Неговият престол и власт са от Дявола (Откровение 13:2), и, както казваме, "крушата не пада по-далеч от дървото".

 "Вие сте от вашия отец, Дявола; и похотите на отца си искате да вършите. Той си беше от началото човекоубиец и не стои в истината, защото истина в него няма. Когато говори лъжа, от своите си говори, защото е лъжец и на лъжата отец."    Йоан 8:44.

В Ineffabilis Deus Пий просто прави онова, което му идва отръки. Може да е лъжец, но поне си е неговата семейна черта. Доказателствата за това, че Пий изопачава историята, идват не от аналите на протестантската анти-папска критика или от перата на великите Реформатори, а от историците на самата римокатолическа църква - поне онези, които искат да бъдат взети насериозно - които нямат привилегията да догматизират лъжата на произвол чрез дара на непогрешимостта и затова използват фактите такива, каквито са, а не реконструират история, която да пасва на техните предпочитания. Ние не сме съгласни с вярата на тези историци, но някои от тях поне показват някаква отсянка на уважение към сферата на научната си дейност. Това е достатъчна причина да им свалим шапка, ако и да не можем да преклоним коляно пред тях.

Сега се обръщаме към архивите на Евангелската Католическа Апологетика (ЕКА) и тяхното твърде полезно обобщение на историческите трудове на Юнипър Керъл (1911-1990) и Уилям Бърнърд Улъторн (1806-1889). Керъл е основател на Мариологическото Общество на Америка и за изчерпателния си труд по Мариология е награден през 1957 с наградата "Мариански Медал". Той публикува също тритомен труд, Мариология (1955-1961), върху който се съсредоточи ЕКА. Улъторн е бил римокатолически архиепископ, "английски прелат, който държи високи чинове в римокатолическата църква през 19 век" и е първият римокатолически епископ на Бирмингамския диозец. ЕКА се фокусира върху неговия труд Непорочното Зачатие на Божията майка (1885). EKA предлагат едно изключително безпристрастно обобщение на проучванията си под заглавието, "Непорочното Зачатие на Божията Майка; от Мариология на Юнипър Керъл и Непорочното Зачатие на Улъторн". Цитираните от нас по-долу места са отбелязани с ЕКА, когато се позовават на този труд.

Първият намек, че има цяла пропаст между учението на Рим за непорочността от една страна и учението на ранната църква за нейната отчаяна греховност от друга, намираме в едно искрено признание от ЕКА в самото начало. Оказва се, че църквата преди Никейския Събор е била в тотално неведение по въпроса със светостта на Мария:

"Един от най-озадачаващите въпроси в патристичната Мариология се занимава с Мариината святост. Проблемът става още по-сложен, когато включим един важен за съвременния християнин аспект от светостта на Мария: състоянието на нейната душа в момента на зачеването й. От края на апостолската ера до Никейския Събор (325-то лето Господне) литературното наследство на западното християнство съдържа поразително малко по темата за светостта на Господарката, че трябва да се зададе директният въпрос: Бил ли е въобще наясно с този въпрос доникейският Запад?" (ЕКА)

Онова, което е истина в Запада, се вижда и в Изтока. Християните там изглеждат сляпо неведущи за безгрешността на Мария, почти до неуважителност:

"Между Никея и Ефес (съборите), Мариологическото богословие прави нищожен напредък в Изтока.... Преди Ефеския събор (в 431-то лето Господне) Източното богословие изглежда в това отношение незапознато с въпроса. Когато литературата засяга светостта на Мария, го прави косвено, между другото, и с незаинтересованост, която е смущаваща, и понякога с фамилиарничене, което граничи с непочтителност." ЕКА

Тези думи издават доста. Забележете, че тук говорим не за "догма", а за "въпрос". Въпросът, както разбираме, е, че никой в Ранната Църква не изглежда запознат с догмата.  Римските историци очакват да намерят в Ранната Църква доказателства за безгрешността на Мария. След като не намират никакви, е трябвало да заключват, че твърденията на Пий IX са "поразителни" със своя исторически ревизионизъм, но вместо това са счели, че историческите данни са "поразителни" с липсата си на твърдения, поддържащи тезата на Пий! Нека проследим, прочее, как нашите историци се мъчат всячески да нагодят неприятните си открития в богословска система, която презира както факти, така и поправление.

Първо те поглеждат към Ириней (2 век - 202 г.). Вижда ли Ириней в Писанията паралел между Ева и Мария? Да, така изглежда от това, което е писал в книгата си Против Ересите, книга V, глава 19. Но по-рано в книга V Ириней недвусмислено заявява, че Исус е дошъл в края на дълъг поток от поквара от Адам до Мария включително, като единствено Той е изключен от тази поквара "накрая", и настоява, че е било нужно Той да приеме плът и кръв от онова, което е спасяемо.

"Понеже, ако плътта не бе спасяема, Божието Слово не можеше да стане плът. И ако кръвта на праведните не се изискваше, Господ нямаше да има кръв.... Така той посочва събирането, което ще се осъществи в неговото тяло, за проливането на кръв от началото, кръвта на всички праведници и пророците, и че посредством Него ще стане изискване на тяхната кръв. А тази кръв не можеше да се изиска, ако не можеше да бъде спасена; нито Господ щеше да обобщи тези в Себе Си, ако не бе направен Сам плът и кръв по начина, по който човек се създаваше от началото, спасявайки в Себе Си накрая онова, което в Адам бе погинало в началото." (Ириней, Против Ересите, книга V, глава 14)

"Но погиналото притежаваше плът и кръв." (Ириней, Против Ересите, книга V, глава 14)
"Ако, тогава, някои твърди, че в това отношение плътта на Господа е била различна от нашата, понеже наистина не стори грях, нито се намери лукавство в душата Му, докато ние, от друга страна, сме грешници, той казва това, което действително е така." (Ириней, Против Ересите, книга V, Глава 14.)

Така Ириней включва Мария в дългия поток на поквара от Адам, като Исус Христос се явява единственото изключение, понеже бе нужно да приеме плът и кръв от "погиналото." За Ириней не Марииното, а Исусовото зачатие е непорочното. След това, в книга 5, глава 21, Ириней свързва Мария с падналия Адам по такъв начин - "онзи първи човек, от който бе образувана жената" - че нашите честни Римокатолически историци признават, че не виждат в паралелите, изложени от Ириней, някакво проникновение за безгрешността, по-късно приписвана на Мария:

"За съжаление, Ириней не прави никакви изводи в текстовете за състоянието на душата на Втората Ева преди тя да получи заповедта. Виждат ли доникейските Отци ново следствие от аналогията, белег за светостта на Мария? Ле Башле, например, се отказва от по-задълбочено изследване "Кой би могъл да даде категоричен отговор в подкрепа на едното или другото?" (ЕКА)
Следващият разглеждан е Иполит (170- 235г.) Обръща ли се Иполит към Мария като към "Светата Дева"? Да, в словото си против Ноетий Смирнски, Глава 17. Но какво има предвид с тези думи? Нашите честни историци не знаят:


"Използва ли Иполит думата агиос като един по-скоро мъгляв хвалебствен епитет или като титла на достойнство, или за да похвали нравствена висота, или за да означи почитта, запазена за онзи, който е отделен от скверното и принадлежи единствено на Бога заради някакъв акт на посвещение? Предвид сведенията, единственото, което можем да направим, е да изповядаме, че не знаем." (ЕКА).

Трябва да отбележим, че Иполит вижда Исус, а не Мария, в символа на Ковчега на Новия Завет, направен от нетленно дърво, което изобразяваше "Самия Него, който не хранеше греховно тление":


"И, още, кочегът, направен от нетленно дърво, беше Самият Спасител. Понеже чрез това се ознаменуваше нетленната и неразвалящата се скиния на Самия Господ, която не хранеше греховно тление..." "Но Господ беше без грях, направен от нетленно дърво, що се отнася до човечеството му; сиреч, от Девата и Светия Дух вътрешно, а външно от Божието Слово, като ковчег, облицован с най-чистото злато." (Иполит, за: Господ е Пастир мой)

От това сравнение нашите историци, в един благоприятен лапсус в научността, заключват, че може би Иполит говори за плътта на Мария, в разрез с това, че Иполит е категоричен и повтаря отново и отново, че "нетленното дърво" е "Самият Господ", понеже "Господ бе безгрешен" и "нетленния ковчег" е "Неговото тяло," (Иполит, за виденията на Даниил и Навуходоносор 5), и, отново, "ковчегът от нетленно дърво" е "Неговото тяло" (Иполит, за виденията на Даниил и Навуходоносор, 6). Ще наречем това щастлив лапсус, понеже Пий 9 твърди в Ineffabilis Deus, че Отците на Ранната Църква разпознават Мария, а не Исус, като "ковчегът и светия дом.........абсолютно съвършен.... и никога не опетнен." Но Иполит ясно разпознава Исус, а не мария, като ковчега. И тъй, за да подкрепят аргументите на Пий, тези историци прибягват към Отец на Църквата, който отхвърля аргументите на Пий.........

Въпреки този лапсус, нашите историци все пак са съгласни, че дори Иполит трябва да бъде "леко насилен", за да послужи на Пий - "онова, което така и така не може да се установи, е точното естество на нейната чистота, нейната непоквареност." С други думи, дори когато искат да намерят Непорочното Зачатие в Ранната Църква - и са петимни да го сторят - задачата се оказва непосилна, данните твърде малки, за такова начинание. Непорочното Зачатие просто и упорито "не може да се установи" в Ранната Църква. Има нещо, което се установява, обаче, и това са безчислените случаи, в които в Мария се забелязва грях, греховност, съмнение, неверие, тщеславие, погрешки, зла похот и съблазни, като тя е разглеждана като препятствие между Христос и народа Му, не като "Ходатайка", а като натраплива пречка, чиято загубена душа има нужда да бъде не само "изцелена" от греховете й, но и да бъде "спасена" от Исус. Чест прави на нашите католически историци, че претеглят и признават този противовес от доказателства, ако и това да идва от обязаност пред академичната точност.

Тертулиан (160-225), коментирайки Йоан 7:5, признава, че "нито братята му вярваха в него," и включва Мария с тях в неверието им. Марта и другите Марии постоянно бяха близо до него, но "в същото време виждаме липса на доказателства, че майка Му го следваше." Това е доказателство за неверие, според което Мария не е образ на Църквата, която го прие, а на Синагогата, която го отхвърли:


"В този същия пасаж, наистина, виждаме тяхното неверие.....докато непознатите напираха към Него, самите Му роднини отсъстваха.....а предпочитаха да Го прекъсват и бяха намислили да Го отзоват от великото Му дело..........Когато яростно се отрече от родителите си, той не отрече тяхното съществуване, а порица техните грешки....... в сгълчаната майка имаме образ на синагогата, както имаме и на еврите в невярващите братя. В тях Израил остана отвън, докато новите ученици, които се прилепиха към Христос вътре, като слушаха и вярваха, представляват Църквата, която Той предпочита да нарече майка, и едно по-достойно братство, отхвърляйки плътските роднински отношения." (Тертулиан, за Христовата плът, глава 7.)

Коментирайки Матей 12:46, където "майка Му и братята Му стояха отвън и искаха да говорят с Него,", Тертулиан казва, че Исус "с право бе разгневен", задето "те искаха да го отзоват от сериозното Му дело," и затова "прехвърли обръщенията на кръвната връзка върху други, които счете за по-близки до Него заради вярата им,";обръщения, от които лиши онези, "които отхвърли заради съблазънта им" (Тертулиан, против Маркион, Книга IV, глава 19). Тертулиан очевидно вярваше, че това тълкувание му е предадено от "апостолите, които са излели цялото си учение" на Църквата. (Тертулиан, Предписания против еретиците, глава 36).

Ориген (185 -254), първият Църковен Отец, който тълкува Лука 2:35, приема меча, "който ще прониже и твоята душа", за меч на съмнение и неверие, който пронизва душата на Мария. Той казва това изрично, като привежда Римляни 3:23 като доказателство, и твърди, че Мария, като всички нас, е съгрешила в неверието си, и че Исус трябва да е умрял за греховете на Мария.
"Ако тя не изпита съблазън при Господните страсти, то Исус не е умрял за греховете й. Но, ако "всички съгрешиха и са лишени от Божията слава".... то и Мария е била съблазнена в това време." (Ориген, Омилии върху Лука, 17.6-7.)
Ориген не представя това като свое лично мнение. Напротив, той е убеден, че държи това, "Като учението на Църквата, предадено поред от Апостолите и останал в Църквите и до този ден" (Ориген, За началата, предговор, глава 2.) 

Василий (329-379) също заключава, че и Мария "бе достигната от някакво съмнение" и, използвайки думите на Ориген, заключава, че Исус премахна на кръста греховете на Мария.

"Нужно бе Господ да вкуси смърт за всекиго - да стане умилостивение за света и да оправдае всички човеци чрез собствената си кръв. И ти самата, която си била научена свише знанията за Господ, ще бъдеш достигната от някакво съмнение. Това е мечът." (Василий, Писмо 260:8-9.)

Противно на това, което Пий желае да дефинира, Василий казва, че Мария е изцелена от греховете й след смъртта на Христос на кръста, не "в първия момент на зачеването й". Според Василий само "след съблазънта на Христос" дойде "едно бързо изцеление от Господа....и към самата Мария" (Василий, Писма 260:8-9). Василий очевидно вярваше, че Исус е умрял, за да измие Мария от греховете й, и че това му е дадено "по предание от Апостолите" (Василий, Светий Дух, глава 27.)

Йоан Златоуст (349-407 г), в коментара си върху Йоан 2:1-11, говори как Исус смъмря Мария, като я порицава за неразумния въпрос, "изправяйки нейната немощ", с което смъмряне, "едновременно изцели болестта на тщеславието и отдаде дължимата почит на майка си" (Йоан Златоуст, Омилии върху Матей, Омилия 44.3) Разисквайки същия пасаж заедно с Йоан 17:4 и Матей 12:48, Златоуст казва, че Мария се опитва "да излезе пó на преден план" и "желае да й бъде призната заслуга за чудесата Му", като погрешно вярва според обичая, че е нейно право "да Го ръководи във всичко, докато по-скоро трябва да Го богопочита и да Му се покланя" (Йоан Златоуст, Омилии върху Йоан, Омилия 21.2). Когато поправя грешката й, "като я наставлява да не прави така повече", той пак й показва уважение, но въпреки това "повече има грижата душата й да се спаси", отколкото чувствата й да бъдат уважени. (Йоан Златоуст, Омилии в Йоан, Омилия 21.3). Говорейки за това защо ангелът посъветва Йосиф след зачеването, а се обърна към Мария преди зачеването, Златоуст дава един прост, но поразителен отговор: защото, ако Мария не бе предупредена предварително, съществуваше възможността да се самоубие, като в делото на двойно убийство убие и себе си, и неродения си Син:

"Защо, прочее, той постъпи така с Девата и не й възвести благите вести след зачатието? Защото тя щеше да изпадне във вълнение и голяма беда. Понеже съществуваше вероятността тя, като нямаше как да разбере дали това наистина е така,  да намисли нещо лошо за себе си и от нетърпимия позор да се обеси или прободе с нож....Тя, която беше толкова нежна натура, можеше да се стъписа от ужаса на позора, като не можеше да очаква, че с думите си ще убеди който и да е от онези, които бяха чули за станалото, че това, което е станало, е нещо друго, а не прелюбодейство. И тъй, за да предотврати това, ангелът дойде преди зачатието." (Златоуст, Омилии в Матей, Омилия 4.9).

Самоубийството, както знаят добре всички католици, се счита от църквата за тежко нравествено провинение, в някои случаи - за смъртен грях. Значимото тук за нас е, че ако тя беше безгрешна и изцяло освободена от похот, тогава нямаше да е затрашена от самоубийство и Гавриил нямаше да има нужда да се намесва и да "попречва" на Мария да "намисли нещо лошо". Думите на Златоуст показват, че той вярваше, че ако Гавриил не беше взел ответни мерки, Мария наистина можеше да се самоубие и да убие Христос заедно със себе си! Златоуст явно вярваше, че това му е предадено от Апостолите, чието "учение е едно", и оттам по властта на Светия Дух, "тъй като съзидателят е един, говоря за Дух Светий" (Златоуст, Омилия за Свети Игнатий, 2-ра глава.)


Дори Иларий от Поатие (300-360), неохотно признават историците, счита, че Мария "е била определена да мине под взора на Божия съд за дребни погрешки" (Иларий от Поатие, Трактат върху Псалм 118, Латинска Патрология, Том 9, 523 стр.) . Това е същият Иларий, който учи, че Христос е неповторим затова че единствено Неговото зачатие е било непорочно.
"Понеже Христос наистина имаше тяло, но неповторимо, каквото подхождаше на произхода Му. Той не влезе в битието чрез страстите, присъщи на човешкото зачеване; Той дойде в образа на нашето тяло по действието на Своята собствена сила. Той понесе съвкупното ни човечество в образа на слуга, но беше свободен от греховете и несъвършенствата на човешкото тяло; за да бъдем в Него, понеже беше роден от Девата, но нашите недостатъци да не бъдат в Него, понеже Той е източникът на Своето собствено човечество, роден като човек, но не роден в недостатъците на човешкото зачеване..... ако и да бе сътворен в образа на човек, Той не знаеше какво е грях. Понеже Неговото зачатие беше в подобие на нашето естество, а не в нашите недостатъци." (Иларий от Поатие, За Троицата, Книга 10, глава 25.)

На друго място Иларий пише, че утробата на Мария е била осветен от Духа при зачеването на Исус (не на Мария) и че чрез Своето зачатие Исус взе човешка плът, "та чрез това смесване да дойде на този свят едно осветено и изцяло човешко тяло" (Иларий, За Троицата, Книга 2, глави 24-26). Беше Исусовото тяло, а не Марииното, което се ползува с първото и единствено непорочно зачатие и беше първото "осветено тяло" в историята. Иларий очевидно вярваше, че е получил тези сведения за "действителността на Божественото рождение" съгласно авторитета на "тези текстове" и "с езика на Апостолите" (Иларий от Поатие, За Троицата, Книга 1, глава 28). Изправена пред тази лавина от доказателства против догмата на Непорочното Зачатие в Ранната Църква, Католическата Енциклопедия просто решава, че такива учения са "странични" и "частни" менения, които изобщо не трябва да се считат за вярвания, извлечени от Писанията:


"Но тези странични частни мнения само служат да покажат, че богословието е прогресивна наука." (Католическа Енциклопедия, Непорочното Зачатие). 

Нито един от цитираните по-горе Отци не е загатвал, че предава "частното си мнение." Всъщност, те всички основават заключенията си върху Писанията и настояват, че тълкуванието им е апостолическо. "Прогресивна наука" е Римокатолически евфемизъм, употребен с цел да се потаи фактът, че ученията на Рим са нововъведения, когато римокатолическата църква не може да намери доказателства за тях в Ранната Църква. Нашите по-честни историци признават като самоочевидно онова, което Пий IX отрича в Ineffabilis Deus - че оскъдните доказателства от Ранните Църковни Отци по никакъв начин не могат да бъдат изтълкувани като "носители на историческо предание":

"Ако не можем оправдано да заключим, че Тертулиан (или Ориген малко по-късно в Изтока) е представител на една широко разпространена традиция, то си остава истина, че в Африка, в началото на трети век, нравствените недостатъци не са били считани като несъвместими с достойнството на Божията Майка." (ЕКА)
С други думи, Пий IX надхвърля невинното преувеличаване, когато твърди, че учението на Непорочното Зачатие "винаги е съществувало в Църквата като учение, прието от нашите предци. Заключенията на Пий, пише ЕКА, са съвсем неоправдани:

"Наличните доказателства, прочее, били те крайно оскъдни, дават достатъчно основание да кажем, че за някои от доникейските автори на Запад идеята за святост и чистота е била свързана с личността на Мария. Не ни оправдават, обаче, да заключаваме категорично за естеството на тази святост [както прави Пий IX] или да ги обрисуваме като носители на историческо предание, или да им приписваме официално изповядване на Непорочно Зачатие [както прави Пий IX]." (ЕКА)

Пий IX, излиза, лъже, когато казва, че тази догма "винаги е съществувала в Църквата като учение, предадено ни от предците ни."Честните римокатолически историци няма как да стигнат до друго заключение, макар и да са заставени от обетите, които са дали, да се придържат към неговите фабрикувани лъжи, докато в същото време установяват невъзможността им. Но ако произходът на Непорочното Зачатие не може да се проследи до Писанията или Ранната църква, какъв е произходът на догмата? Или, по-важно, кога е възникнала догмата? Историците си отдъхват, като накрая намират доказателство за непорочното зачатие на Мария - в края на 4-ти век.:


"В Мариологичното съзнание на Запада не идва важен повратен момент до 377 година, когато биват публикувани трите книги на Амвросий, върху Девството, написани за сестра му, Маркелина......отношението на Амвросий към Мария е нещо ново в Латинската литература." (ЕКА)

На Изток "повратният момент" идва дори по-късно:

"Що се отнася до светостта на нашата Господарка, 431 година отбелязва повратен момент за източната патристична мисъл. "

Съпоставете това с думите на Пий: "Видни документи с почетна стародавност, идващи както от Източната, така и от Западната църква, свидетелстват убедително," Това, което се вижда пределно ясно е, че едно честно и правдиво изследване на източници от Ранната Църква за догмата оставя апологетите на Рим с празни ръце. Там просто няма нищо, освен едно уважително, но искрено признаване на Мариините греховност, заблуда, грехопадналост и нуждата от изцеление, спасяване, опростяване и поправяне от нейния Син - при все че тя е получателката на превъзходната привилегия да Го приеме в утробата си.

Онова, което се надяваме да видят нашите читатели, докато разкриваме как една след друга всички Римски догми произхождат от късния 4-ти век (или в случая на поклонението към Евхаристията, късен 11-ти), е че самият римокатолицизъм е "отстъплението", за което ни предупреди Павел:

 "Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това?" 2 Солунци 2:3-5.

Папството е онзи "Човек на Греха", който се е издигнал в късния 4-ти век, и заедно с него са дошли мерзките учения на една религия, която "затваря небесното царство за човеците" и не може, нито оставя "влизащите да влязат" (Матей 23:13).

В Ранната Църква няма римокатолици. По-горе прочетохме как Ранната Църква е считала Мария за грешница, като не до малка степен са основавали мнението си на това, което знаят от "Благовещение" (Лука 1), "Сретение Господне" (Лука 2:35), сватбата в Кана (Йоан 2), проповедите на Исус (Йоан 7:5; Матей 12:46), Разпятието (Йоан 19:25) и Римляни 3:23. И това е истината, защото нека всеки човек бъде лъжец, а Господ си остане истинен!



"Излезте от нея, народе мой"
Откровение 18:4

Thursday, July 4, 2019

Медът и медената пита

Дойдох в градината си, сестро моя, невесто:
Обрах смирната си с ароматите си:
Ядох медената си пита с меда си:
Пих виното си с млякото си.
Яжте, приятели:
Пийте, ей, изобилно пийте, възлюблени.

Песен на Песните 5:1


Няма такъв Бог като Светия. Следващото ястие е медът: Ядох медената си пита с меда си. Защо започваме от десерта? Защото дошлите тук вече са яли соленото. Има си ред на нещата. Солта е изобличението, което в избраните стига до разобличение; това е законът, който "показва всеки виновен пред Бога и затваря всяка уста." Рим 3. Но не само законът, но животът на светиите, които трябва да бъдат "солта на земята", както и всяко нещо, което смирява безбожните. Без солено, без аромати, подправки и накрая сол, не може да се разпали апетитът за истинската духовна храна и за водата на живота.  "Наситената душа се отвръща и от медена пита," Притчи 27:7. И някой път християнинът забравя да се храни с истината, да се труди в Божията воля, което беше храната на Исус Йоан 4:34, и тези неща трябва чрез Светия Дух да влязат дълбоко в човека, да се просмучат, както Йона се накисна три дни в морската вода, стомашния сок на рибата и водораслите, за да се смири и да продължи службата си. Така душата изгладнява, а на "гладната душа всичко горчиво е сладко." Солта не се разваля, така и доброто изобличение прави дълбока и незарастваща рана в сърцето на човека и го смирява пред Господ, и той "ще познае раната на своето сърце, и простре ръцете си към тоя дом," 3 Царе 8:38. и Бог "ще прати словото си за изцеление" и "Духът му ще бъде там да изцелява". Добрият служител умее и да соли, и да подслажда с мярка и на място, и ще намери място за сладката Божия благодат в изобличаваните от него. "Който изобличава человека после ще намери по-голяма благодат, отколкото оня, който ласкае с език" Притчи 28:23. Но има служители, които, за да не бъдат намразени и за да се прославят, никога не изобличават, само се мазнят и говорят сладко, не вадят меч и вършат делото Божие лъжливо; за тях е казано: "Не е добро да яде някой много мед; и не е славно да търси своята си слава." Притчи 25:27

Това е Божието слово, чрез което сме вкусили, че Бог е благ. Когато вкусиш нещо много сладко или вкусно, няма нужда да си пълниш цялата уста, за да разбереш какво е. Медът на върха на езика - вкусили сме, че Бог е благ. И когато си харесаш храна, си готов да отидеш до другия край на града, за да си вземеш пак от нея, освен ако някой не ти я донесе. Тази небесна храна е Благовестието и Божията заповед, която събира в себе си всички обещания "и това е обещанието, което ни е обещал, вечен живот" 1 Йоан 2:25; и това е, което в Псалмите Давид нарича "по-сладко от медена пита" и което "възвръща душата". Псалм 19:9-10. "съдбите Господни са истинни, всички те са праведни.По-желателни са от злато, да, от множество чисто злато; и по-сладки от мед и от капките на медена пита." Съдбите на Господ да осъди Дявола, но най-вече да осъди греховете ни в плътта на Христос, да осъди Христос като престъпник, да го направи грях, та законът да го удари с всички проклятия. Ето това е сладко, защото ние получаваме живот. Това е медът, който излезе от умрелия лъв. Съдии 14:8. За да излезе този мед, Христос трябваше да се потруди много и да пострада много - да мине кръщение, което ние не можем да минем, и да изпие горчива чаша, която ние не можем да изпитем; и да получи страсти, които никога няма да получим, както и да види ужасни неща, които ние няма да видим. Всичко това стана, за да не изпитаме тези неща и да не застанем пред Страшния Божи съд. За него беше горчиво; затова, както лъвът беше убит, за да излезе мед, така и Христос трябваше да умре, за да излезе за нас живот, и то изобилен живот. Защото, къде си виждал мед по земята? Но Христос няма да ни заведе в земя, която тече мляко и мед, а в земя, където тече млякото на млякото и меда на меда. Но всичко това минава през неговото тяло, което е завесата, и на неговата плът. Посланието към евреите ни говори за обещаната небесна земя с "добрините на бъдещия свят" . "И тъй, братя, като имаме дръзновение да влезем в най-святото място чрез кръвта на Исус, през нов и жив път, който той ни отвори през завесата, сиреч, плътта си,"

И медът на обещанията ни дава силата да ходим в пътя на Господа и със бодра крачка да отърсваме от себе си мръсотията. "И тъй, възлюбени, като имаме тези обещания, да очистим себе си от всяка мърсота на плътта и на духа, и да вършим светостта със страх Божий." 2 Коринтяни 7:1 Медът е много плътен и калоричен. Силата на Божиите обещания зареждаше Йоан Кръстител, който ядеше скакалци и див мед. Той знаеше, че обещанията и пророчествата, говорещи за него самия, са истина, както и че е истина "обещанието на неговото пришествие", че Христос трябва да дойде и ще се появи скоро след него самия. Йоан Кръстител проповядваше със сила, макар че беше в пустиня, със сухо гърло, и в духовна пустиня - хората бяха лукаво и безверно поколение. Той обаче доби сила от меда на словото.


Този мед дава сила на Божия човек да се бие и труди; и затова, когато Саул и Йонатан водеха война, Саул се изяви като Дявола и искаше никой да не яде - имаше храсти, пълни с мед, а Саул казва: "Който яде, умира", защото се беше заклел да гони някакви армии, но никой да не яде, докато не ги хване. И синът му, Йонатан, взе тоягата и малко сложи на края, и близна, и за това трябваше да умре;  Бог едвам го спаси чрез народа. Обаче има такива цербери и днес, такива дяволи, които не позволяват на човек да се наслади на нито едно обещание на Бога - превръщат обещанията на Бог в заповеди и дори заплахи. Бог казва: "Аз ще ви дам ново сърце", той казва "трябва да станеш достоен за Божията благодат". Бог казва: "Аз ще ви заведа на тихи места", оня казва "Трябва да си по-търпелив". Бог казва: "Аз ще ги изцеля", оня казва: "Трябва да махнеш някои скрит грях", тоест те посоляват меда и така го развалят. Има такива хора - или пропускат обещанията в библията, или ги превръщат в заповеди или им прибавят условия. Медът е сладкото, но много пастори са толкова ревностни за Бога и само казват "прави това, не прави онова;" и оставят меда, който стои в гърнето. И медът се прави от цветята, които увяхват бързо, но не се разваля, затова тук се говори за вечни и сигурни обещания, които Петър нарича "най-великите обещания", и за слава и великолепие в нетлението на бъдещия свят, които не можем да проумеем. В нашия свят онова, което е било най-славно в непорочното творение, в Едем, е станало най-тленно и развалящо се. Затова човекът, най-славното творение, е сравнен със славата на цветята, които надминават и Соломон по слава, но увяхват за няколко дни. "Всяка плът е трева, И всичката й слава като полския цвят." Исая 40:6. Но медът на обещанията на Бог в благовестието е направен от неувяхващи цветя от друг свят и в тях имаме "вечна тежина" на слава, Божията слава, почит, безсмъртие, истински живот, което е нашето нетленно наследство на небесата, възкресението на мъртвите.


Медът, който Бог обеща на евреите, наистина, с условие им го обеща: "О, да беше ме послушал народът ми, да беше ходил Израил в моите пътища!  и той щеше да ги храни с най-изрядната пшеница; и с мед от скала щях да те наситя" Псалм 81:13,16. Но духовните и небесни обещания не са от закона, а от вяра, и не са просто по "високите страни на земята,"  Второзаконие 32:13, а в самите небеса, към които гледаме с вяра, че "сме пришълци и чужденци на земята", както патриарсите. Евреи 11:13. Всички обещания Бог ги е наредил в цялото слово като килийките на медената пита. Медената пита е на килийки, на дупчици, на килерчета или шкафчета. Така и обещанията на Бог вървят едно след друго, едно след друго и си пасват всички заедно, събрани са, и се отключват чрез Светия Дух. И всичките са сладки за Божия човек и на всяко едно от тях той хваща вяра, защото обича Бога и е него и му служи : ";защото вярвам в Бога, че ще бъде тъй както ми бе казано." Деяния 27:23,25.

И за гладните, както казва Библията, всяко обещание е сладко и желателно; и тук той казва: "Изядох медената питка заедно с меда", питката и меда наведнъж. Това е странно, чудим се, защото нали искаш да ядеш сладоледа бавно, да се топи в устата? Обаче идеята тук е, че всички обещания на Бог могат да бъдат взети заедно и на всички може да вярваме, че са наши, защото са в Исус Христос. И Павел говори, че Бог иска даде всички обещания на своите хора. В първи Коринтяни Павел говори за себе си, че не иска да прави нещата както хората, едно нещо да казва, а после друго да прави, да си променя мнението, и че Бог стои зад това постоянство. И той им казва "дали съм постъпил лекомислено, или намерението ми е било плътско намерение, да бъде у мен ту "да,да", ту "не, не; но както Бог е верен, словото ни към вас не стана и да, и не; Защото Божият Син, Иисус Христос, Когото проповядвахме помежду ви аз и Силуан и Тимотей, не беше "да" и "не", но в Него беше "да"; понеже всички обещания Божии в Него са "да", и в Него "амин", за слава Божия чрез нас."; тоест, всички обещания са истинни в Исус, който е истината и аминът, верният довека свидетел; защото са били осигурени в "добре наредения" завет, подпечатани с неговата кръв и дадени без разкаяние от страна Бога. Защото е сигурно, че щом Бог "няма да излъже Давид и да промени изреченото", е хиляда пъти по-сигурно, че няма да излъже Сина Си, нито онези, които му е обещал. И ние сме наследници и вече имаме това, което завещателят е завещал със смъртта си.

Медът е второто нещо, което Господ Исус носи на трапезата и което самият той опитва, и което го укрепява; защото много са нещата, които Отец е обещал на Сина: обеща му, че ще има царство, ще има слуги, ще има народ, ще има общение с братя и сестри; и това е една от подпорките на Исус като човек, от обещанията на Отец към него, за да може да продължи посред цялата съпротива от злото, това бе "положената пред него радост", Евреи 12:2 и е десертът както в българския смисъл на думата, така и в английския - desert, или заслугите му, плодовете на труда му, от които се насища от дясната страна на Бога. Исая 53:11. Това е "добрият край от Господа", който опитваме в благото слово още от началото.



Tuesday, July 2, 2019

Смирната и ароматите

Дойдох в градината си, сестро моя, невесто:
Обрах смирната си с ароматите си:
Ядох сота си с меда си:
Пих виното си с млякото си.
Яжте, приятели:
Пийте, ей, изобилно пийте, възлюблени.

Песен на Песните 5:1


Продължаваме с песента, приятели, и с царския пир на душата. Тези неща, които говорим тук, в Песен на Песните, са за християни, които са изпитали сладостта на общението с Бога, както и такива, които обичат Христос. За съжаление, повечето християни още не са се научили какво е закон - какво е да си християнин, без да бъдеш постоянно шибан "четиридесет удара без един" от закона и съвестта. Други не са се откъснали от греховете си и от света, от своите си мечти и желания и, докато не го направят, няма да имат истинско общение с Бога; ще го виждат само през прозореца. Аз мисля, че всеки християнин трябва да стигне дотам да има истинско, качествено общение с Бог, не само да трепери, да се чуди, какво му мисли Бог, и да мисли, че Бог е все още далеч от него. Всеки християнин трябва да вижда пръчката, но не над главата си, а там, на стената, "Слушайте тоягата, и който я е определил" Михей 6:9; "тези неща ни се написаха за поука" 1 Коринтяни 10:11, и да знае, че ако излезе от приетите от Бога рамки, го очаква тояга. Но като си излязъл, много не виждаш Божията тояга; и си с гръб към Бога и не знаеш нито как е наскърбен, нито как благоволява в теб в Христос. На английски старата дума за "вразумявам" е "smart", сиреч да му вкараш акъл в главата.

Миналият път говорихме за душата на християнина, която все едно сяда на маса, както приятелите сядат на маса, или както мъжът и жената сядат на романтична вечеря и се наслаждават един на друг и на храната. Ние се наслаждаваме на Бог заради неговата благодат и той се наслаждава на нас заради своята благодат. Едни и същи благословения и похвали, понеже двамата, и мъжът, и жената, си приличат и са едно. Казахме също, кои са тези, които ще седнат на тази трапеза и на какви трапези не сядат. Това са гладните и жадните, които не са намерили храна и питие на тази земя, между хората и в себе си. И сега, преминаваме към менюто; и то започва с това, което младоженеца казва на невестата си. Не е ли странно- идва на масата и казва "обрах смирната си с ароматите си". На романтичната вечеря имаме не само маса с храна, но и нещо като ароматни свещи. Обичаят в близкия изток е бил да се помазват гостите с ароматно миро (Лука 7). В тази първа съставка имаме светостта на Бог в кръвта на Христос. Смирната, това изключително ароматно и скъпо дърво, да не говорим за маслото - това е символ на Божията святост в Христовата жертва и кръв. "ние сме осветени чрез принасянето на Исус Христовото тяло " Евреи 10:10; "Затова и Исус, за да освети людете чрез Собствената Си кръв, пострада вън от градската порта." Евреи 13:12. Това загатна Бог чрез жената, която помаза Исус, като счупи прескъпия алавастрен съд с още по-прескъпото миро - това беше тялото на Христос в жертва, която е приятна миризма на светиите и на Бога, Ефесяни 5:2. И когато счупи съда, не можем да спорим, че тя се напои с най-много аромат. В Песен на Песните, 5-ма глава, за невястата пише: "Коя е тази, която излиза от пустинята като стълбове дим, накадена със смирна и ливан; с всякакъв благовонен прах от алое." Тя е накадена от горе до долу, всеки християнин участва в светостта на Бог единствено по заслуга на тази жертва.

Сега, когато Моисей правеше скинията, която беше предобраз на Христовото тяло, "Божията скиния с човеците", трябваше да я освети. И за целта Бог му каза да си направи смес от аромати. "И ти вземи със себе си избрани аромати от чиста смирна, петстотин сикъла, и от благовонна канела, половината й, сиреч двеста и петдесет сикли, от благовонна тръстика двеста и петдесет сикли.... и да го направиш месло за свето помазание, варена мас по изкуството на мироварец, масло за свето помазание да бъде..... човешка плът да не се помаже с него, и по състава му подобно на него да не правите; то е свето, и свето ще бъде вам. Който прави подобно на него или който тури от него на чуждоплеменника, да бъде изтребен от народа си. "Изход 30:23,25,32,33. Моисей трябваше да намаже всичко с това, но не трябваше да намазва плътта и чужденците. И така, кои участват в светостта на Бога? Очевидно не всички. "Плът и кръв не могат да наследят Божието царство" 1 Коринтяни 15:50; затова нито един от "чадата на царството", чадата на Авраам и Адам по плът, "няма да вкуси вечерята му" Лука 14:24, сиреч този пир на духовни евангелски благословения и наслади.  Само онези съдове, които са в скинията и онези, които са около скинията; но скинията е тялото на Исус и ние сме тялото на Исус, плът от плътта му и кост от костите му Ефесяни 5:30, взети сме от мъжа, Битие 2:23, и участваме в неговата святост, "заради тях освещавам себе си" "освети ги със своето слово" Йоан 17. И казахме, че сме като него най-напред в святост. Защото и осветените, и освещаващия са от Бога, и затова сме братя; и затова невястата си прилича на Бога. Това е първото и най-важно нещо, чрез което идват благословенията. Ако не участваш в святото Божие естество, не участваш в никакви благословения; защото Бог не благославя несвятото. Затова Исав, нечист човек и блудник, не беше благословен. Но ние  сме "участници в Божието естество", за да "наследим благословение".

Но тази святост изглежда е същата святост, която църквата в град Смирна имаше; тази църква умря и бе разкъсана, убита от дявола заради тази святост. Господ каза на нея "Дяволът има да убие някои от вас; бъдете верни до смърт." И те със смъртта си показаха, че са осветени от Бога, че са неговите светии; понеже Библията казва, че Дяволът гони светиите на земята и ги мрази, защото не са от света, а са осветени извън света, а Бог благоволява в своите светии и им готви наслади; Псалм 16:3,11. Смирна означава и горчивина, защото страстите Христови бяха горчиви като жлъчката, която му дадоха; и всеки, който участва в светостта на Бог, напуска пира на Дявола; което ще доведе до това, че Дяволът ще му вгорчи живота, понеже той иска да живее свято и да носи светостта си като парфюм.

Бог е свят и този уникален атрибут трябва да е тази миризма, която неизбраните за спасение усещат като смърт за смърт, дори благовестието имат не за благи, а за лоши вести, понеже светостта за тях не е смесена с любов. Хората, които чуят евангелието и тези прекрасни неща, които те поставят на колене и които ти отварят очите в сълзи и устата в хваления - за тях тези неща са страшни, грозни, гнусни и дори осъждащи, както каза Апостол Павел, че ние сме Христово благоухание от смърт за смърт. И затова лицемерите в стария завет казваха "Махни от нас СВЕТИЯ Израилев", Исая 30:11 защото не искаха да имат общо със Свят Бог, с Бог, който е недостижим и който е готов да убие Сина си, за да бъдат хората му святи. Те казваха "говорете ни ласкателно, пророкувайте лъжливо" Исая 30:10, защото се съблазниха в съблазънта на кръста; което и до днес правят мнозина, които са готови да вярват на всякакви измислици и да се занимават с бесове, нечисти сили, гласове в самите себе си и т.н., но не и на Светия Израилев, пред когото бесовете падаха в страхопочитание.

Тази святост е святостта, която Божият народ вижда в своя Бог. Всеки християнин, който е минал през кръвта на Христос, който е помирисал светостта на Бога, изглежда усеща това ухание постоянно и знае откъде се носи. И затова в Исая се казва за дните на Месията "Извикай и възклицавай, Сионски жителю; Защото Светият Израилев е велик всред тебе." Исая 12:6. Приятелите, гостите, те с най-голяма почит признават светостта на Бога и казват "Да се свети твоето име" и "освещават Бога в сърцата си". Всеки от тях може да засвидетелствува, че Бог е трижди Свят - че не е камъни, дървета, хора, планети, полу-богове, а е Небесният Бог. И всеки християнин знае, че Христос е Божият Агнец, Господният Христос, Святото нещо, Светият Божий, - такива са титлите му в началото на всяко от четирите евангелия; и това е първото нещо, което Светия Дух им открехва, неговата неповторимост, че Бог има такъв Син, който е дошъл на света с такава невъобразима святост, и който не е от света; и всеки избран го обича като свой Господ и Бог, както Тома го нарече след като му даде вяра Исус. Всички от тях знаят, че пребъдват в този Свят Бог, защото имат Светия Дух на истината, който им е даден от Отца. 1 Йоан 3:24. И, за разлика от лицемерите и безбожните, тази святост е привлекателна и разпалва апетита като разядка. Те са "участници в светото призвание" и вървят от святост към святост, когато предоставят своите части на Бога за святост.

Но има и такива, които не усещат тази святост, нито лошата миризма на своята плът. Библията говори за слепи, глухи, сакати, парализирани; но има хора, които нямат обоняние и са необоняващи. И такива се намират между хората, които не разбират, че Бог е свят и не усещат своята воня - колко са гнусни, и си мислят, че могат да се осветят и усъвършенстват в плътта си. Това е дори по-висока заблуда от оправдаването чрез дела - тези хора си мислят, че никога не са били само грях, а стават от малко лоши към добри, та и от добри по-добри и, така да се каже, еволюират духовно, стават нещо повече в плътта си. Може Духът малко да им помогне, да им даде летящ старт, да запали двигателя, но те си вярват, че си го правят сами и в един момент нямат нужда от Бога. Бог само ги гледа как те добре развиват даровете му и напредват. Хитонът на Исус не беше шит, беше едно цяло и беше праведността му, която цяла и завършена се дава на Светиите по жребия на Божия избор. Така и святата душа е цялата, от глава до пети, накадена, "усъвършенствана веднъж завинаги", както разбрахме. Но тези хора "разделят това, което Бог е съчетал". Както Павел казва: Толкова ли сте безумни? Започват с Дух и завършват с плът. В градски транспорт понякога срещаме клошари, луди, странни хора, които някак, аджеба, не усещат, че усмърдяват всичко, докато хората са готови да слязат заради тях на следващата спирка. Исая говори за духовните им въплъщения - те не просто не миришат хубаво, а са "дим в ноздрите ми и горещ огън всеки ден" те не усещат миризмата на смъртта, не разбират осъждането на закона. Те "седят в гробища и нощуват в скришни места, седят между мъртвите" Исая 65:4-5. Те са окаяни, защото ще са онази жертва, за която Исус казва, че "ще се осоли с огън".

Това е единствената святост, която Бог търси. Бог търси само своята святост. И Бог ни показва това с посещението на тримата мъдреци при новородения Спасител. Когато Исус се роди, имаше трима влъхви, които дойдоха от Изток и следваха една звезда; те носеха злато, ливан и смирна. Бебето Исус още не можеше да оцени или дори да види тези дарове, но Бога, Господ Исус Христос, той търси святост, както и вяра - "когато дойде Човешкият Син ще намери ли вяра на земята?" Лука 18:8. Това беше първият дар - златото, което и Петър сравнява с вярата ни. Той търси Божията святост. Няма как човек да се освети, освен ако не общува със Светия Бог. Това ухание на смирна, то се напоява при общение с Бога. Това е последното нещо, което нашата плът иска. Плътта, нашият лош старец, не иска да ходим на гости при Бог, не иска да общуваме с Бог. Иска да сме мръсни и да стоим в мръсотията си. Светият Дух иска общение със Светия Бог, а плътта иска "трапезата ни да е пълна с нечистотии и бълвоч, да няма чисто място" . Исая 28:8-9. Знаем притчата "кучето се върна на бълвоча си" - така плътта постоянно иска да се връщаме в мръсотията си, към старите си грехове; те са мъртви на Голгота и погребани, но тя иска да ги изровим и да живеем в тях, иска да се върнем в старото си състояние и да не общуваме със Светия Бог, Светите Писания и Светите човеци. Плътта желае противното на Духа, иска да сядаме да ядем с пияниците, митарите, блудниците, но не за да участват те в нашата святост, а ние в тяхната мръсотия. Тъй че, тази смирна е първото нещо и какво казва младоженецът тук - "аз обрах смирната" - той не е забравил това, това е било първото нещо на ума му. И затова цялото ни общение трябва да бъде свято, отделено от света, цялото ни поклонение трябва да бъде свято, различно; нещо, което съвременните развлекателни църкви не разбират - че ако аз се покланям по светски маниер, със светски средства, с плътска радост, с неща, които прихващат плътския ум и носят наслада на плътското сърце, аз нямам общение със святия Бог. "Принесете Господу славата на името му:Поклонете се Господу с великолепие свето." Псалм 29:2. Ако бия барабани, свиря с фанфари, дрънча на китари, остроумнича, рекламирам, прикотквам, усуквам, намесвам светското, то не съм на правилното място. Това са ти повечето църкви на 21 век, които не са поканени на тази свята гощавка, а разиграват вакханалиите на Дявола. С такава подбуда отиват повечето хора "на църква" и презират Светите Писания, понеже казват като онези "махнете се от пътя, махнете Светия Израилев" Исая 30:11, защото не отиват там, където е Той и където говори Той. На което Бог им отговаря "Понеже презирате това слово,....беззаконието ще бъде като развала, готова да падне." Исая 30:12. Бог ще ги събори, собствената им църква ще ги погребе; те ще бъдат като филистимците, които търсеха развлечение от Самсон, понеже са потърсили само развлечение от Исус. Имаше хора на пира без сватбени одежди, което е оправданието, така има и хора без парфюма от смирна, което е освещението и светостта. А човек или има двете, или ги няма. Но който има, ще му се даде, на трапезата има още.