от Тимъти Кауфман
Запознатите с църковната история знаят, че римокатолицизмът е религия, възникнала във втората част на 4-ти век от нашата ера. Римската религия не е с апостолски произход. Отличително католическите догми могат да се проследят до този период и не по-рано. Важна част от въображаемите догми на Рим представлява догмата за непорочното зачатие. Сега ще вникнем във величината на католическия ревизионизъм, в опитите му да докаже апостоличността на догмата на "Непорочното зачатие".
Когато папа Пий 9-ти публикува апостолическата конституция Инефабилис Деус на 8 Декември 1854, целта е била да се дефинира Непорочното Зачатие на Мария като доктрина на Римокатолическата църква. Непорочното зачатие е вярването, че Мария, Исусовата майка, "от първия момент на своето зачатие, поради особената благодат и благоволение на Всемогъщия Бог и ......е била запазена недокосната от всякакво петно на първородния грях". В присъщия на църквата величав стил Пий 9-ти обявява, че това учение "винаги е съществувало в църквата." Римокатолическата църква, уверява той паството, "никога не променя нищом не отнема нищо, не прибавя нищо." а само предава онова, което е чула от апостолите:
"И наистина, видни документи с почетна стародавност, идващи както от Източната, така и от Западната църква, свидетелстват убедително, че това учение на Непорочното Зачатие на Преблажената Дева, което с всеки изминал ден става все по-чудесно обяснено, заявено и потвърдено от височайшия авторитет, учение, ревност, знание и мъдрост на Църквата, и което по един чуден начин бе разпространено между всички народи и нации на Католическия свят - това учение винаги е съществувало в Църквата като учение, прието от нашите предци, и е било подпечатано с печата на богооткровено учение. Понеже Христовата Църква, бидейки бдителния пазител, който бива, и защитник на догмите, вложени в нея, никога не променя нищо, не отнема нищо, не прибавя нищо към тях; а с всяко усърдие се отнася към древните ръкописи вярно и мъдро." (Пий 9, Ineffabilis Deus 1854.)"
Технически, всичко това е вярно, освен ако думите притежават значения. Можем да приемем това твърдение като исторически издържано, стига да изхвърлим речника, да вярваме на сляпо и да положим упованието си на вещия пропагандист, който беше Пий IX. Ако терминът "свидетелстват убедително" се разбира като "категорично отричат" и думата "винаги" я приемем като "от края на четвърти век, и не по-рано, и дори тогава не без големи противоречия" и думите "никога не отнема" разбираме като "отхвърляме неудобните факти" и фразата "никога не прибавя" се изтълкува като "прибавяме това, което искаме", тогава твърдението на Пий IX е абсолютно вярно -- Римокатолическата църква винаги е преподавала Непорочното Зачатие, като никога не е прибавяла или отнемала от вярата, веднъж предадена от Апостолите, чийто ученици са свидетелствали за него със сила .......дрън-дрън.
От друга страна, ако думите притежават значения, тогава твърденията на папа Пий в Ineffabilis Deus са умишлено изопачаване на историята, с която е твърде добре запознат, но която е принуден да отрече. Нас не ни изненадва това, че Пий 9 е изфабрикувал въображаема история, за да пробута догмата на Непорочното Зачатие като древна. Неговият престол и власт са от Дявола (Откровение 13:2), и, както казваме, "крушата не пада по-далеч от дървото".
"Вие сте от вашия отец, Дявола; и похотите на отца си искате да вършите. Той си беше от началото човекоубиец и не стои в истината, защото истина в него няма. Когато говори лъжа, от своите си говори, защото е лъжец и на лъжата отец." Йоан 8:44.
В Ineffabilis Deus Пий просто прави онова, което му идва отръки. Може да е лъжец, но поне си е неговата семейна черта. Доказателствата за това, че Пий изопачава историята, идват не от аналите на протестантската анти-папска критика или от перата на великите Реформатори, а от историците на самата римокатолическа църква - поне онези, които искат да бъдат взети насериозно - които нямат привилегията да догматизират лъжата на произвол чрез дара на непогрешимостта и затова използват фактите такива, каквито са, а не реконструират история, която да пасва на техните предпочитания. Ние не сме съгласни с вярата на тези историци, но някои от тях поне показват някаква отсянка на уважение към сферата на научната си дейност. Това е достатъчна причина да им свалим шапка, ако и да не можем да преклоним коляно пред тях.
Сега се обръщаме към архивите на Евангелската Католическа Апологетика (ЕКА) и тяхното твърде полезно обобщение на историческите трудове на Юнипър Керъл (1911-1990) и Уилям Бърнърд Улъторн (1806-1889). Керъл е основател на Мариологическото Общество на Америка и за изчерпателния си труд по Мариология е награден през 1957 с наградата "Мариански Медал". Той публикува също тритомен труд, Мариология (1955-1961), върху който се съсредоточи ЕКА. Улъторн е бил римокатолически архиепископ, "английски прелат, който държи високи чинове в римокатолическата църква през 19 век" и е първият римокатолически епископ на Бирмингамския диозец. ЕКА се фокусира върху неговия труд Непорочното Зачатие на Божията майка (1885). EKA предлагат едно изключително безпристрастно обобщение на проучванията си под заглавието, "Непорочното Зачатие на Божията Майка; от Мариология на Юнипър Керъл и Непорочното Зачатие на Улъторн". Цитираните от нас по-долу места са отбелязани с ЕКА, когато се позовават на този труд.
Първият намек, че има цяла пропаст между учението на Рим за непорочността от една страна и учението на ранната църква за нейната отчаяна греховност от друга, намираме в едно искрено признание от ЕКА в самото начало. Оказва се, че църквата преди Никейския Събор е била в тотално неведение по въпроса със светостта на Мария:
"Един от най-озадачаващите въпроси в патристичната Мариология се занимава с Мариината святост. Проблемът става още по-сложен, когато включим един важен за съвременния християнин аспект от светостта на Мария: състоянието на нейната душа в момента на зачеването й. От края на апостолската ера до Никейския Събор (325-то лето Господне) литературното наследство на западното християнство съдържа поразително малко по темата за светостта на Господарката, че трябва да се зададе директният въпрос: Бил ли е въобще наясно с този въпрос доникейският Запад?" (ЕКА)
Онова, което е истина в Запада, се вижда и в Изтока. Християните там изглеждат сляпо неведущи за безгрешността на Мария, почти до неуважителност:
"Между Никея и Ефес (съборите), Мариологическото богословие прави нищожен напредък в Изтока.... Преди Ефеския събор (в 431-то лето Господне) Източното богословие изглежда в това отношение незапознато с въпроса. Когато литературата засяга светостта на Мария, го прави косвено, между другото, и с незаинтересованост, която е смущаваща, и понякога с фамилиарничене, което граничи с непочтителност." ЕКА
Тези думи издават доста. Забележете, че тук говорим не за "догма", а за "въпрос". Въпросът, както разбираме, е, че никой в Ранната Църква не изглежда запознат с догмата. Римските историци очакват да намерят в Ранната Църква доказателства за безгрешността на Мария. След като не намират никакви, е трябвало да заключват, че твърденията на Пий IX са "поразителни" със своя исторически ревизионизъм, но вместо това са счели, че историческите данни са "поразителни" с липсата си на твърдения, поддържащи тезата на Пий! Нека проследим, прочее, как нашите историци се мъчат всячески да нагодят неприятните си открития в богословска система, която презира както факти, така и поправление.
Първо те поглеждат към Ириней (2 век - 202 г.). Вижда ли Ириней в Писанията паралел между Ева и Мария? Да, така изглежда от това, което е писал в книгата си Против Ересите, книга V, глава 19. Но по-рано в книга V Ириней недвусмислено заявява, че Исус е дошъл в края на дълъг поток от поквара от Адам до Мария включително, като единствено Той е изключен от тази поквара "накрая", и настоява, че е било нужно Той да приеме плът и кръв от онова, което е спасяемо.
"Понеже, ако плътта не бе спасяема, Божието Слово не можеше да стане плът. И ако кръвта на праведните не се изискваше, Господ нямаше да има кръв.... Така той посочва събирането, което ще се осъществи в неговото тяло, за проливането на кръв от началото, кръвта на всички праведници и пророците, и че посредством Него ще стане изискване на тяхната кръв. А тази кръв не можеше да се изиска, ако не можеше да бъде спасена; нито Господ щеше да обобщи тези в Себе Си, ако не бе направен Сам плът и кръв по начина, по който човек се създаваше от началото, спасявайки в Себе Си накрая онова, което в Адам бе погинало в началото." (Ириней, Против Ересите, книга V, глава 14)
"Но погиналото притежаваше плът и кръв." (Ириней, Против Ересите, книга V, глава 14)
"Ако, тогава, някои твърди, че в това отношение плътта на Господа е била различна от нашата, понеже наистина не стори грях, нито се намери лукавство в душата Му, докато ние, от друга страна, сме грешници, той казва това, което действително е така." (Ириней, Против Ересите, книга V, Глава 14.)
Така Ириней включва Мария в дългия поток на поквара от Адам, като Исус Христос се явява единственото изключение, понеже бе нужно да приеме плът и кръв от "погиналото." За Ириней не Марииното, а Исусовото зачатие е непорочното. След това, в книга 5, глава 21, Ириней свързва Мария с падналия Адам по такъв начин - "онзи първи човек, от който бе образувана жената" - че нашите честни Римокатолически историци признават, че не виждат в паралелите, изложени от Ириней, някакво проникновение за безгрешността, по-късно приписвана на Мария:
Следващият разглеждан е Иполит (170- 235г.) Обръща ли се Иполит към Мария като към "Светата Дева"? Да, в словото си против Ноетий Смирнски, Глава 17. Но какво има предвид с тези думи? Нашите честни историци не знаят:"За съжаление, Ириней не прави никакви изводи в текстовете за състоянието на душата на Втората Ева преди тя да получи заповедта. Виждат ли доникейските Отци ново следствие от аналогията, белег за светостта на Мария? Ле Башле, например, се отказва от по-задълбочено изследване "Кой би могъл да даде категоричен отговор в подкрепа на едното или другото?" (ЕКА)
"Използва ли Иполит думата агиос като един по-скоро мъгляв хвалебствен епитет или като титла на достойнство, или за да похвали нравствена висота, или за да означи почитта, запазена за онзи, който е отделен от скверното и принадлежи единствено на Бога заради някакъв акт на посвещение? Предвид сведенията, единственото, което можем да направим, е да изповядаме, че не знаем." (ЕКА).
Трябва да отбележим, че Иполит вижда Исус, а не Мария, в символа на Ковчега на Новия Завет, направен от нетленно дърво, което изобразяваше "Самия Него, който не хранеше греховно тление":
"И, още, кочегът, направен от нетленно дърво, беше Самият Спасител. Понеже чрез това се ознаменуваше нетленната и неразвалящата се скиния на Самия Господ, която не хранеше греховно тление..." "Но Господ беше без грях, направен от нетленно дърво, що се отнася до човечеството му; сиреч, от Девата и Светия Дух вътрешно, а външно от Божието Слово, като ковчег, облицован с най-чистото злато." (Иполит, за: Господ е Пастир мой)
От това сравнение нашите историци, в един благоприятен лапсус в научността, заключват, че може би Иполит говори за плътта на Мария, в разрез с това, че Иполит е категоричен и повтаря отново и отново, че "нетленното дърво" е "Самият Господ", понеже "Господ бе безгрешен" и "нетленния ковчег" е "Неговото тяло," (Иполит, за виденията на Даниил и Навуходоносор 5), и, отново, "ковчегът от нетленно дърво" е "Неговото тяло" (Иполит, за виденията на Даниил и Навуходоносор, 6). Ще наречем това щастлив лапсус, понеже Пий 9 твърди в Ineffabilis Deus, че Отците на Ранната Църква разпознават Мария, а не Исус, като "ковчегът и светия дом.........абсолютно съвършен.... и никога не опетнен." Но Иполит ясно разпознава Исус, а не мария, като ковчега. И тъй, за да подкрепят аргументите на Пий, тези историци прибягват към Отец на Църквата, който отхвърля аргументите на Пий.........
Въпреки този лапсус, нашите историци все пак са съгласни, че дори Иполит трябва да бъде "леко насилен", за да послужи на Пий - "онова, което така и така не може да се установи, е точното естество на нейната чистота, нейната непоквареност." С други думи, дори когато искат да намерят Непорочното Зачатие в Ранната Църква - и са петимни да го сторят - задачата се оказва непосилна, данните твърде малки, за такова начинание. Непорочното Зачатие просто и упорито "не може да се установи" в Ранната Църква. Има нещо, което се установява, обаче, и това са безчислените случаи, в които в Мария се забелязва грях, греховност, съмнение, неверие, тщеславие, погрешки, зла похот и съблазни, като тя е разглеждана като препятствие между Христос и народа Му, не като "Ходатайка", а като натраплива пречка, чиято загубена душа има нужда да бъде не само "изцелена" от греховете й, но и да бъде "спасена" от Исус. Чест прави на нашите католически историци, че претеглят и признават този противовес от доказателства, ако и това да идва от обязаност пред академичната точност.
Тертулиан (160-225), коментирайки Йоан 7:5, признава, че "нито братята му вярваха в него," и включва Мария с тях в неверието им. Марта и другите Марии постоянно бяха близо до него, но "в същото време виждаме липса на доказателства, че майка Му го следваше." Това е доказателство за неверие, според което Мария не е образ на Църквата, която го прие, а на Синагогата, която го отхвърли:
"В този същия пасаж, наистина, виждаме тяхното неверие.....докато непознатите напираха към Него, самите Му роднини отсъстваха.....а предпочитаха да Го прекъсват и бяха намислили да Го отзоват от великото Му дело..........Когато яростно се отрече от родителите си, той не отрече тяхното съществуване, а порица техните грешки....... в сгълчаната майка имаме образ на синагогата, както имаме и на еврите в невярващите братя. В тях Израил остана отвън, докато новите ученици, които се прилепиха към Христос вътре, като слушаха и вярваха, представляват Църквата, която Той предпочита да нарече майка, и едно по-достойно братство, отхвърляйки плътските роднински отношения." (Тертулиан, за Христовата плът, глава 7.)
Коментирайки Матей 12:46, където "майка Му и братята Му стояха отвън и искаха да говорят с Него,", Тертулиан казва, че Исус "с право бе разгневен", задето "те искаха да го отзоват от сериозното Му дело," и затова "прехвърли обръщенията на кръвната връзка върху други, които счете за по-близки до Него заради вярата им,";обръщения, от които лиши онези, "които отхвърли заради съблазънта им" (Тертулиан, против Маркион, Книга IV, глава 19). Тертулиан очевидно вярваше, че това тълкувание му е предадено от "апостолите, които са излели цялото си учение" на Църквата. (Тертулиан, Предписания против еретиците, глава 36).
Ориген (185 -254), първият Църковен Отец, който тълкува Лука 2:35, приема меча, "който ще прониже и твоята душа", за меч на съмнение и неверие, който пронизва душата на Мария. Той казва това изрично, като привежда Римляни 3:23 като доказателство, и твърди, че Мария, като всички нас, е съгрешила в неверието си, и че Исус трябва да е умрял за греховете на Мария.
Ориген не представя това като свое лично мнение. Напротив, той е убеден, че държи това, "Като учението на Църквата, предадено поред от Апостолите и останал в Църквите и до този ден" (Ориген, За началата, предговор, глава 2.)"Ако тя не изпита съблазън при Господните страсти, то Исус не е умрял за греховете й. Но, ако "всички съгрешиха и са лишени от Божията слава".... то и Мария е била съблазнена в това време." (Ориген, Омилии върху Лука, 17.6-7.)
Василий (329-379) също заключава, че и Мария "бе достигната от някакво съмнение" и, използвайки думите на Ориген, заключава, че Исус премахна на кръста греховете на Мария.
"Нужно бе Господ да вкуси смърт за всекиго - да стане умилостивение за света и да оправдае всички човеци чрез собствената си кръв. И ти самата, която си била научена свише знанията за Господ, ще бъдеш достигната от някакво съмнение. Това е мечът." (Василий, Писмо 260:8-9.)
Противно на това, което Пий желае да дефинира, Василий казва, че Мария е изцелена от греховете й след смъртта на Христос на кръста, не "в първия момент на зачеването й". Според Василий само "след съблазънта на Христос" дойде "едно бързо изцеление от Господа....и към самата Мария" (Василий, Писма 260:8-9). Василий очевидно вярваше, че Исус е умрял, за да измие Мария от греховете й, и че това му е дадено "по предание от Апостолите" (Василий, Светий Дух, глава 27.)
Йоан Златоуст (349-407 г), в коментара си върху Йоан 2:1-11, говори как Исус смъмря Мария, като я порицава за неразумния въпрос, "изправяйки нейната немощ", с което смъмряне, "едновременно изцели болестта на тщеславието и отдаде дължимата почит на майка си" (Йоан Златоуст, Омилии върху Матей, Омилия 44.3) Разисквайки същия пасаж заедно с Йоан 17:4 и Матей 12:48, Златоуст казва, че Мария се опитва "да излезе пó на преден план" и "желае да й бъде призната заслуга за чудесата Му", като погрешно вярва според обичая, че е нейно право "да Го ръководи във всичко, докато по-скоро трябва да Го богопочита и да Му се покланя" (Йоан Златоуст, Омилии върху Йоан, Омилия 21.2). Когато поправя грешката й, "като я наставлява да не прави така повече", той пак й показва уважение, но въпреки това "повече има грижата душата й да се спаси", отколкото чувствата й да бъдат уважени. (Йоан Златоуст, Омилии в Йоан, Омилия 21.3). Говорейки за това защо ангелът посъветва Йосиф след зачеването, а се обърна към Мария преди зачеването, Златоуст дава един прост, но поразителен отговор: защото, ако Мария не бе предупредена предварително, съществуваше възможността да се самоубие, като в делото на двойно убийство убие и себе си, и неродения си Син:
"Защо, прочее, той постъпи така с Девата и не й възвести благите вести след зачатието? Защото тя щеше да изпадне във вълнение и голяма беда. Понеже съществуваше вероятността тя, като нямаше как да разбере дали това наистина е така, да намисли нещо лошо за себе си и от нетърпимия позор да се обеси или прободе с нож....Тя, която беше толкова нежна натура, можеше да се стъписа от ужаса на позора, като не можеше да очаква, че с думите си ще убеди който и да е от онези, които бяха чули за станалото, че това, което е станало, е нещо друго, а не прелюбодейство. И тъй, за да предотврати това, ангелът дойде преди зачатието." (Златоуст, Омилии в Матей, Омилия 4.9).
Самоубийството, както знаят добре всички католици, се счита от църквата за тежко нравествено провинение, в някои случаи - за смъртен грях. Значимото тук за нас е, че ако тя беше безгрешна и изцяло освободена от похот, тогава нямаше да е затрашена от самоубийство и Гавриил нямаше да има нужда да се намесва и да "попречва" на Мария да "намисли нещо лошо". Думите на Златоуст показват, че той вярваше, че ако Гавриил не беше взел ответни мерки, Мария наистина можеше да се самоубие и да убие Христос заедно със себе си! Златоуст явно вярваше, че това му е предадено от Апостолите, чието "учение е едно", и оттам по властта на Светия Дух, "тъй като съзидателят е един, говоря за Дух Светий" (Златоуст, Омилия за Свети Игнатий, 2-ра глава.)
Дори Иларий от Поатие (300-360), неохотно признават историците, счита, че Мария "е била определена да мине под взора на Божия съд за дребни погрешки" (Иларий от Поатие, Трактат върху Псалм 118, Латинска Патрология, Том 9, 523 стр.) . Това е същият Иларий, който учи, че Христос е неповторим затова че единствено Неговото зачатие е било непорочно.
"Понеже Христос наистина имаше тяло, но неповторимо, каквото подхождаше на произхода Му. Той не влезе в битието чрез страстите, присъщи на човешкото зачеване; Той дойде в образа на нашето тяло по действието на Своята собствена сила. Той понесе съвкупното ни човечество в образа на слуга, но беше свободен от греховете и несъвършенствата на човешкото тяло; за да бъдем в Него, понеже беше роден от Девата, но нашите недостатъци да не бъдат в Него, понеже Той е източникът на Своето собствено човечество, роден като човек, но не роден в недостатъците на човешкото зачеване..... ако и да бе сътворен в образа на човек, Той не знаеше какво е грях. Понеже Неговото зачатие беше в подобие на нашето естество, а не в нашите недостатъци." (Иларий от Поатие, За Троицата, Книга 10, глава 25.)
На друго място Иларий пише, че утробата на Мария е била осветен от Духа при зачеването на Исус (не на Мария) и че чрез Своето зачатие Исус взе човешка плът, "та чрез това смесване да дойде на този свят едно осветено и изцяло човешко тяло" (Иларий, За Троицата, Книга 2, глави 24-26). Беше Исусовото тяло, а не Марииното, което се ползува с първото и единствено непорочно зачатие и беше първото "осветено тяло" в историята. Иларий очевидно вярваше, че е получил тези сведения за "действителността на Божественото рождение" съгласно авторитета на "тези текстове" и "с езика на Апостолите" (Иларий от Поатие, За Троицата, Книга 1, глава 28). Изправена пред тази лавина от доказателства против догмата на Непорочното Зачатие в Ранната Църква, Католическата Енциклопедия просто решава, че такива учения са "странични" и "частни" менения, които изобщо не трябва да се считат за вярвания, извлечени от Писанията:
Нито един от цитираните по-горе Отци не е загатвал, че предава "частното си мнение." Всъщност, те всички основават заключенията си върху Писанията и настояват, че тълкуванието им е апостолическо. "Прогресивна наука" е Римокатолически евфемизъм, употребен с цел да се потаи фактът, че ученията на Рим са нововъведения, когато римокатолическата църква не може да намери доказателства за тях в Ранната Църква. Нашите по-честни историци признават като самоочевидно онова, което Пий IX отрича в Ineffabilis Deus - че оскъдните доказателства от Ранните Църковни Отци по никакъв начин не могат да бъдат изтълкувани като "носители на историческо предание":"Но тези странични частни мнения само служат да покажат, че богословието е прогресивна наука." (Католическа Енциклопедия, Непорочното Зачатие).
С други думи, Пий IX надхвърля невинното преувеличаване, когато твърди, че учението на Непорочното Зачатие "винаги е съществувало в Църквата като учение, прието от нашите предци. Заключенията на Пий, пише ЕКА, са съвсем неоправдани:"Ако не можем оправдано да заключим, че Тертулиан (или Ориген малко по-късно в Изтока) е представител на една широко разпространена традиция, то си остава истина, че в Африка, в началото на трети век, нравствените недостатъци не са били считани като несъвместими с достойнството на Божията Майка." (ЕКА)
"Наличните доказателства, прочее, били те крайно оскъдни, дават достатъчно основание да кажем, че за някои от доникейските автори на Запад идеята за святост и чистота е била свързана с личността на Мария. Не ни оправдават, обаче, да заключаваме категорично за естеството на тази святост [както прави Пий IX] или да ги обрисуваме като носители на историческо предание, или да им приписваме официално изповядване на Непорочно Зачатие [както прави Пий IX]." (ЕКА)
Пий IX, излиза, лъже, когато казва, че тази догма "винаги е съществувала в Църквата като учение, предадено ни от предците ни."Честните римокатолически историци няма как да стигнат до друго заключение, макар и да са заставени от обетите, които са дали, да се придържат към неговите фабрикувани лъжи, докато в същото време установяват невъзможността им. Но ако произходът на Непорочното Зачатие не може да се проследи до Писанията или Ранната църква, какъв е произходът на догмата? Или, по-важно, кога е възникнала догмата? Историците си отдъхват, като накрая намират доказателство за непорочното зачатие на Мария - в края на 4-ти век.:
"В Мариологичното съзнание на Запада не идва важен повратен момент до 377 година, когато биват публикувани трите книги на Амвросий, върху Девството, написани за сестра му, Маркелина......отношението на Амвросий към Мария е нещо ново в Латинската литература." (ЕКА)
На Изток "повратният момент" идва дори по-късно:
"Що се отнася до светостта на нашата Господарка, 431 година отбелязва повратен момент за източната патристична мисъл. "
Съпоставете това с думите на Пий: "Видни документи с почетна стародавност, идващи както от Източната, така и от Западната църква, свидетелстват убедително," Това, което се вижда пределно ясно е, че едно честно и правдиво изследване на източници от Ранната Църква за догмата оставя апологетите на Рим с празни ръце. Там просто няма нищо, освен едно уважително, но искрено признаване на Мариините греховност, заблуда, грехопадналост и нуждата от изцеление, спасяване, опростяване и поправяне от нейния Син - при все че тя е получателката на превъзходната привилегия да Го приеме в утробата си.
Онова, което се надяваме да видят нашите читатели, докато разкриваме как една след друга всички Римски догми произхождат от късния 4-ти век (или в случая на поклонението към Евхаристията, късен 11-ти), е че самият римокатолицизъм е "отстъплението", за което ни предупреди Павел:
"Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това?" 2 Солунци 2:3-5.
Папството е онзи "Човек на Греха", който се е издигнал в късния 4-ти век, и заедно с него са дошли мерзките учения на една религия, която "затваря небесното царство за човеците" и не може, нито оставя "влизащите да влязат" (Матей 23:13).
В Ранната Църква няма римокатолици. По-горе прочетохме как Ранната Църква е считала Мария за грешница, като не до малка степен са основавали мнението си на това, което знаят от "Благовещение" (Лука 1), "Сретение Господне" (Лука 2:35), сватбата в Кана (Йоан 2), проповедите на Исус (Йоан 7:5; Матей 12:46), Разпятието (Йоан 19:25) и Римляни 3:23. И това е истината, защото нека всеки човек бъде лъжец, а Господ си остане истинен!
"Излезте от нея, народе мой"
Откровение 18:4
Откровение 18:4
No comments:
Post a Comment