Автор: Тимъти Кауфман
Преведено, редактирано и допълнено от Х. Стилиянов
По думите на православната църква мощите представляват "тленните останки на светците, почитани
от Църквата като светиня, изпълнена с благодат и притежаваща дара на
чудотворството. Мощите са почитани от най-ранния период на
християнството, вероятно от грижа за телата на мъчениците." (Виктор Живов, «Святость. Краткий словарь агиографических терминов».) Но въпреки тези гръмки твъдения, читателят ще се изненада да узнае, че Игнатий Богоносец, един от най-честваните мъченици на ранната църква, не е знаел нищо за тази практика. Той добре е познавал опасностите на арената, пред които са се изправяли мъчениците: Смърт....огън....меч....диви зверове" (Игнатий Богоносец, послание до църквата в Смирна, глава 4). И все пак, по някаква причина, от всички смърти той се надява за онази, при която дивите зверове "не оставят нищо от тялото му". Ако останките на мъчениците са били почитани в ранната църква и, както Йоан Дамаскин казва, представляват "спасителни извори, от които многообразно се изливат благодеяния и блика миро от благоухание", защо Игнатий е търсел онази смърт, при която ще бъдат лишени от тази тъй скъпоценна светиня съмишлениците му? Е, неговата надежда е била да не отеготява никой от братята.
Нека стана храна за дивите зверове, с чиято помощ ще ми се даде да достигна Бога. Аз съм Божия пшеница, нека бъда смлян от зъбите на зверовете, за да бъда чист Христов хляб. По-добре примамете дивите зверове, за да станат за мене гробница и да не оставят нищо от тялото ми; така че, когато заспа, да не смущавам никого." (Игнатий Богоносец, послание към Римляните, глава 4).
Игнатий е очаквал да бъде погребан в търбусите на зверовете или в земните недра. Не е очаквал да увият частите му и да ги затворят в мощехранителница... Според "Мъченичеството на Игнатий", за което се предполага, че е написано от неговите спътници до Рим (глава 7), останките му биват изпратени до Антиохия и увити в ленен плат.
"Само твърдите части от светите му останки се запазиха; тях изпратиха до Антиохия и увиха в лен, като безценно съкровище, завещано на Светата Църква от благодатта, която бе в мъченика." (Мъченичеството на Игнатий, глава 6).
Преди някой да скочи към грешното заключение - че увиването в бял лен значи полагане в мощехранителница, бързо ще му напомним, че ленът традиционно се е използвал за увиване на тялото при погребение. (Йоан 19:40). Когато в светоотеческите творения се говори за смърт, какъвто несъмнено е случаят с Игнатий, ленът притежава тази функция. Вижте например как Тертулиан споменава жена, която сънувала "парче ленен плат" и умряла пет дни по-късно (Тертулиан, Относно Зрелищата, глава 26). Имаме също свидетелството на Дионисий Велики, който говори за човек, занимаващ се с "обличането и погребването на телата на онези усъвършенствани и блажени мъченици" (Дионисий Велики, Послания и Фрагменти от Писма, Послание 1, параграф 3, 260 от н.е.). Мъчениците били обличани и погребвани, а погребалната одежда на Игнатий бил лененият плат, в който увили останките му. Йероним свидетелства, в потвърждение на това, че останките на Игнатий били пренесени до Антиохия и погребани.
"Осъден и предаден на дивите зверове, той чул лъвовете да рикаят и, ревностен за мъченичество, казал: "Аз съм Христова пшеница. Смилат ме зъбите на дивите зверове, за да се намеря хляба на света." Умъртвили го в единадесетата година от царуването на Траян и останките на тялото му лежат в Антиохия, до портата на Дафне в гробищата." (Йероним, Животи на прочути мъже, глава 16.)
Ако може да се вярва на "Мъченичеството на Игнатий", изглежда, че останалото от него, което лъвовете не погребали в търбусите си, било увито в лен, за да бъде приготвено за погребение, не за излагане на рафтовете на мощехранителница; защото всички - мъченици или немъченици - били погребвани. Такава била практиката не само у евреитe (защото според Моисеевия закон мъртвото тяло е нечисто и трябва да се погребе), но и у езичниците - гърци и римляни. В трагедията на Софокъл "Антигона" главната героиня е натоварена с високия дълг да погребе брат си, въпреки забраната на царя. Римляните също чувствували суеверен страх и отвращение от мъртвите и затова те били погребвани дълбоко под земята или извън градовете. И все пак дори във времето, когато езическата римска империя търси всякъв повод да осъди християните, те не биват обвявани в мерзостта да се покланят на мъртъвци или да ги държат пред очите си. Това става чак в средата на четвърти век, когато, както ще видим, изниква и процъфтява ереста на почитането на мощи (обвинения идват също от страна на император Юлиан и по-късно от Евнапий от Сарди). Според езичниците
единственият "мъртъв", на когото се покланят християните, е Исус. Това и нищо друго е опорната точка на Целз, на която отговаря Ориген. Такова сканадално поведение - да се вадят, разнасят и разчленяват мъртъвци - не би останало незабелязано предвид изостреното внимание на многото критици на радикалната нова вяра.
Всъщност, в ранната църква дори идеята за увиване на телата на мъчениците за лична или богослужебна употреба била гнусна. Атанасий, пишейки за Живота на Антоний около 360-та година, отбелязва, че Антоний (251-356 от н.е.) отказал да стои в Египет до смъртта си, защото не искал да стане обект на непозволената и нечиста практика, която имали там - да увиват телата на мъчениците в лен и да ги държат като домашни гости (!). За радост, Антоний успява да "подреди" Египтяните. Преди да си отиде от тях в 356-та, те се били покаяли от ужасната гнусотия и били благодарни на Бога, че Антоний ги научил право.
Но когато братята го подканяха да остане с тях и да умре там (в Египет), той не се съгласи по ред други причини, което показа с мълчанието си, и особено заради това, че египтяните имат обичай да почитат мъртвите с погребални обреди, като увиват в лен телата на благите, а най-вече на светите мъченици, и не ги погребват в земята, а ги полагат на одрове и ги държат в къщите си, като си мислят, че така отдават почит на покойниците. И Антоний често заръчваше на епископите да заповядват на народа по този въпрос. Така учеше и миряните и изобличаваше жените, казвайки "това нещо изобщо не е позволено, нито свято. Защото телата на патриарсите и пророците са и до днес съхранявани в гробници и самото тяло на Господа бе положено в гробница, която затвориха с камък, и го скриха, докато Той не възкръсна на третия ден." И с тези си думи той показа, че човекът, който не погребва телата на мъртвите след смъртта им, престъпва закона, ако и телата да са святи. Защото, има ли по-велико или по-свято от тялото на Господа? И тъй, мнозина като чуха това, вече погребваха мъртвите в земята и въздаваха благодарения на Господа, че са били научени право. (Атанасий, Живота на Антоний, абзац 90).
В разказа на Атанасий Антоний е категоричен: Изравянето и излагането на части от мъртвец е кощунствено, престъпно и новост, която всъщност е привнесена от езичниците. Не, Антоний е толкова категоричен, че оставя заръка да остане скрито местоположението на гроба му, за да не бъде смущавано тялото му. В Йеронимовия "Живот на отшелника Иларион", глава 31:
"старецът (Иларион) пожела да му покажат мястото на Антониевата гробница, при което го дръпнаха на страна." Но не е ясно дали са му я показали; те укрили местоположението й по заръката на Антоний; това станало, та да не би Пергамий, един чрезмерно богат местен гражданин, да не вземе тялото на светеца във вилата си и да построи мартирион (параклис с останките на мъченик)."
Но и Атанасий не се спира дотук в осъждането на практиката. И ако православните възразят, че тук се говори за грешен мотив, напомняме, че не просто мотивът бива осъден, но и самото действие, понеже е ясно, че стандартна или установена процедура за изравяне на мъртвите и излагането им просто не е съществувала. Ако имаше такава, Атанасий единствено би "изправил" погрешната практика и би дал правилния ред и действия. Но той 'изправя", като отрича; понеже единствено еретици и престъпници са "дръзвали да правят такива неща".
Те смеят да се противопоставят на Спасителя и да поругаят светиите, които са се упокоили в Неговото име. Не пазят скритите в земята тела на мъчениците (които са се подвизавали благородно), а си правят труда да ги полагат на носилки и подпорки, така щото всеки желаещ да може да ги гледа. Това правят на теория да ги почетат, но на практика ги поругават; и правят това с гнусна цел. Тъй като нямат тялото на мъченик и не знаят що е мъченик, им е хрумнало да крадат телата на мъчениците и да ги отнасят от гробищата на съборните църкви. Всъщност, докато ни ги обвиняваме, че се отричат от Онзи, когото мъчениците изповядваха, те изпросват телата им от онези, които току-що са ги погребали; местят ги от едно място на друго, за да измамят, че и с телата на мъчениците, онези, които целят да заблудят.... това не идва от нашите бащи; напротив, те са считали тази практика за престъпна.
Кой може да презира еретиците колкото заслужават? Кой не би искал да им се нахвърли, докато като лъжепророци поругават телата на светиите. Кой може да изтърпи гледката да подхвърлят телата на пророците и мъчениците и да ги излагат на показ? Това не е християнско поведение; това Павел не ни е завещал; нито патриарсите или апостолите правеха това във вековете. Мелетийците са онези, които свърнаха в тази посока от алчност. Това е лукавщината на Йеровоам, който продаваше гълъби и обменяше пари в храма, както казват и Писанията [Еремия 22:18-19]. Няма две мнения по въпроса: на ония, които се заблуждаваха и бяха изгонени с плющенето на бич Спасителят каза: "Не правете от Бащиния Ми дом тържище" (Йоан 2:16). Тези, сегашните, несъмнено ще чуят от Него "Не продавайте телата на мъчениците ми и не превръщайте от алчност добрата им изповед в търговия. Защото деятелите на такова злодеяние несъмнено ще получат заслужената отплата.
Атанасий, Празнични писма на коптски (против последователите на Мелетий, епископ на Ликопол).
И тъй, в ранната църква правилното отношение към останките на мъченика било да се подготвят и погребат в земята. Било е обидно, несвято и непозволено да се прави друго. От 108-ма г. (когато погребват Игнатий в Антиохия) до 260-та (когато Дионисий описва как се обличат и погребват мъчениците), та докъм 356-та (когато Атанасий запрещава на египтяните) - се вижда, че останките на мъчениците са били събирани и погребвани подобаващо. Истинските християни не са ги държали по домовете си все едно са гости или почетни членове на църквата.
Поради това, когато четем за Мъчничеството на Поликарп - което станало между 108-ма и 356-та година, не намираме особена причина да четем в текста понякакво почитане към кости. Поликарп става мъченик през 157-ма. Римляните го изгарят жив и предават останките му на верните. За тези останки пише неговото паство:
"събрахме костите му от пепелта, по-чисти от злато и много по-ценни от скъпоценни камъни, и ги оставихме в подобаващо място, където с веселие ще празнуваме деня на мъченичеството му както за възпоменание на онези, които са завършили пътя си, така и за утвърждение и обучение на тези, които ще ходят в техните стъпки." (Мъченичеството на Поликарп, глава 18).
И в четирите случая, които разгледахме досега (Игнатий, Поликарп, Дионисий, Антоний), се набляга на голямата стойност на останките - че са "свещени", "скъпоценни", "усъвършенствани и блажени" и "безценно съкровище". Но правилният начин, види се, да се почетат покойниците, бил да се направи с тях същото, което се правело с всеки покойник: да се погребат в земята. Това може да означава само, че стойността на останките не била стойност на разменна монета или непосредствено благодатно средство за църквата, а възпоменателна и сантиментална стойност. Нали и Господ по този същия начин насърчава мъченичеството, като казва "Скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии." Пс 115:5 (Синодален превод). Костите може да са били ценни като паметник за църквата и пример за бъдещи мъченици, но не трябвало да се държат като "мощи", защото това било същото като да се поругаят.
В ранната църква денят на подвига на мъченика бил наричан негов рожден ден, така щото "деня на мъченичеството" в откъса по-горе е по-добре да се преведе "рождеството на мъченичеството му". Така го пише в първообразния гръцки "μαρτυρίου αὐτοῦ ἡμέραν γενέθλιον" и така се предава и на латински "natalem martyrii ejus diem" (Patrologia Cursus Completus, Series Graeca (PG), том 5, стр 1043, 1044). Това, което чествали, не било останските, а подвига - непоклатимата изповед на мъченика, с която оставил костите си. Това било празник за паметта на онези, които са "завършили пътя си", за да бъдат със силата на примера вдъхновявани и подготвяни онези, които скоро щели да последват мъченика в стъпките му. Текстът не споменава нищо за църковен храм или за това останките да са били изваждани ежегодно за поклонения или шествия. Тези "подробности" са добавени от източноправославните и римокатолиците и са чисто и просто груби анахронизми.
Когато апологетите на Рим и Цариград се опитват да оправдаят тази християнска некромантия, често се опитват да си служат с пасажите от Стария Завет, в които костите на Елисей носят живот на мъртвец (4 Царе 13:20-21), както и с изцелителната сила на кърпите на Павел (Деяния 19:11-12). Второто отхвърляме моментално, защото в онова време Павел все още е бил жив. А що се отнася до Елисей - никъде не пише някой да се е покланял на костите му или да се е опитвал да ги пренася, съхранява или излага. Те са споменати само мимоходом, като свидетелство за продължаващата Божия сила в Израел.
Така или иначе, най-ранният случай на пренасяне на мъченически мощи е пренасянето на мощите на Св. Вавила Антиохийски от Дафне по заповед на император Галий през 354-та год. Малко по-късно император Констанс II пренася костите на Тимотей през 356-та и костите на Андрей и Лука през 358-ма. Едва след това църквите започват да приемат масово практиката, макар че дори Златоуст гледа на тези пренасяние като на гробокопачество:
"бесът на гробокопачеството създава странни закони и измисля нови методи за прогонване на чужденци. Кой е чувал да гонят мъртвите? Защото природните закони важат за всички човеци, така щото онзи, който напуска този живот, трябва да бъде скрит в земята и предаден на погребение, и покрит в лоното на земята, майката на всички; и тези закони, които не са само гръцки, нито само варварски, скитски, нито присъщи само на някой по-дивашки народ, никога не се променят, а всички трябва да ги уважават и пазят; по този начин те биват свещени и почитани от всички."
- Йоан Златоуст, За Свети Вавила, II.
В действителност практиката на почитането на мощи процъфтява при папа Дамасий (упр. 366-384 г.), който "много поощрил поклонението към християнските мъченици." Възстановяването на гробниците им и осигуряването на достъп до тях в катакомбите на Рим и на други места става под неговото управление. Римските императори първи започват да ексхумират светиите и да им се покланят, а скоро след това новосъздадената римокатолическа религия приема ентусиазирано практиката.
В обобщение: практиката на почитането на мощите на мъченици и светии е нововъведение от четвърти век, произлязло от Египет и е приспособен към християнството "езически път". Ефросинe Доксиадес, известната гръцка изследователка на египетското изкуство от римския период, добре заключава. "Египетското почитане на мъчениците потвърждава тезата, че от самото си начало култът към мъчениците е едно преувеличено възпоменаване на мъртвите, взето от ежедневния живот."
За да обосноват тази традиция, източноправославните и римокатолиците трябва да извършат насилие не само върху Писанията, но и върху самата църковна история. Веднъж мълчанието и втори път негодуванието към тази практика от страна на ранните автори вече са изписали присъдата.
В един глас с Венанций ние казваме "махнете мощите!", защото за нас Исус е напълно достатъчен:
Но трябва да продължим още малко. Поклонението към мъчениците (дали на гробниците им, на мощите им, или на самите им души на небесата) е един от белезите на антихриста, описан в пророчеството на пророк Данаил."Отхвърли ленените одежди; остави кърпите в гробницата. Ти си ни достатъчен и без Тебе нямаме нищо." (Венанций Фортунат, стихове за Великден)
"Но ще въздава чест на бога на крепостите (силите) на Неговото място, и тоя бог, когото не познаваха бащите му, ще чествува със злато и сребро, и със скъпи камъни и разни драгоценности,"
- Данаил 11:38, Синодален превод
Както Рим, така и Константинопол, двете столици на старата империя, а след това на новата синкретична
религия, съумяват да запазят престижа и статуса си на велики градове "с помощта"
на мощите на мъченици и прочути светии.
Разполагайки с реликвите на Св. Петър, "ключарят" на
небесните порти, римският епископ (папата) прави своята най-сериозна
заявка за върховенство, както се вижда от кореспонденциите му с царе,
духовници, приятели и врагове, където нееднократно се позовава на тази
привилегия. В подкрепа на своя централен култ римокатолиците, следвайки изкривеното тълкувание на Матей 16:23, виждат в Петър
"канарата", върху която Исус ще построи църквата Си. И ако в първи век Сатана чрез Петър изкушаваше Исус, за да не отиде на кръста, в следващите векове чрез името на Петър изкушава масите, за да не отиват при Исус. Нещо, което апостолите и ранни отци, не са знаели (и одобрявали). В Константинопол не е по-различно.
След като императорите започват да издават укази за преместването на
мощите на апостолите и мъчениците от изтока, царският град се превръща в
крайна спирка на всички, омаяни от новото имперско християнство. Запасите от мощи в града са толкова големи и така примамливи, че е твърде възможно злощастният четвърти кръстоносен поход да се е развил тъй, както се е развил, заради богатата плячка зад стените и под храмовете.
"Главата на Йоан Кръстител", открадната по време на четвъртия кръстоносен поход в Константинопол и пренесена в катедралата в Амиен, Франция
Както вече изяснихме, почитането на мощи е фрапантно нововъведение, белег на антихриста, който не получава инерция до средата на четвърти век, когато мнозина от новото поколение "отци" на църквата му дават тласък и благословията си. Костите и душите на светиите са
наречени в проповедите на отците "кули", "крепости", "стени", "защитници" и прочие, точно както
предрича Данаил. :
Йоан Златоуст, Омилия за Св. Игнатий. част 5
Телата на светиите са по-силна защита за нашия град от всяко несломимо и непревземаемо укрепление.
Йоан Златоуст, за египетските мъченици 50:693.
не гледай, че пред тебе лежи голо тяло на мъченик, лишено от душевна дейност, а гледай, че в него присъствува сила, по-висша от самата душа....благодатта на Светия Дух
Йоан Златоуст, Беседа в памет на светия Вавил.
Не само душата на светиите е достойна за почитание, но и в починалите им тела има някаква сила и могъщество. Мъртвият, паднал в Елисеевия гроб, оживял, като се докоснал до мъртвото тяло на пророка“
Кирил Иерусалимски, 18-то оглашение
Това са онези, които, спечелвайки страната ни, като здрави кули ни дават убежище против нашествието на врага.
Василий, Омилия за 40-те
мъченици.
Заради своето величие такива мъже са Христови воини, въоръжени със Светия Дух, защитници на вярата и кули на божествения град.
Ние, които свободно и дръзновено влизаме в рая, биваме укрепени от ходатайството на мъчениците.....
Григорий Нисийски, Омилия за 40-те мъченици
No comments:
Post a Comment