Спасителната промяна - Ерик Смит

Спасителната промяна

Ерик Смит

Действеният призив е онова събитие, в което „Господ обръща грешника и го преселва в състояние на благодат.“  Както се подразбира от името му, „призивът“ представлява лично повикване, внезапното съзнаване, че Бог се обръща точно към теб – както се обърна към Авраам в [поганската] тъмнина на Урската земя, или към Самуил, който лежеше в дома на свещеник Илий, или към Симон Петър на брега на галилейското езеро. Призивът е „действен“, защото неизменно изпълнява предназначението си: грешникът, получил Божия призив, задължително ще откликне на Говорещия, като покаже вяра, покаяние и покорство. Така действеният призив е тясно свързан с други новозаветни принципи, касаещи спасението, сред които са новорождението и обръщането във вярата. Богословът Оливър Харт представя всички тези идеи по един много елегантен начин, когато говори просто за „спасителната промяна“, която Бог сътворява в Своите хора в часа на избавянето им от царството на Сатана. Действеният призив е повече от абстрактна доктрина: то трябва да ни подтиква към състояние на смирена благодарност и радостна възхвала.



 Основата на Действения Призив



„Спасителната промяна“ става за миг, но мнозина от ранните баптисти са проследявали началата й до преди създаването на света, до предвечните намерения на Светата Троица. Там, по думите на Оливър Харт, Бог „предвидя, че Адам ще падне.....и че целият човешки род ще се въвлече във вина и неизбежно ще погине”. Като отговор на тази наближаваща трагедия, членовете на Божеството „събират съвет“, за да „начертаят плана“ за спасението на човека. В този план всяко лице на Троицата трябва да вземе жизненоважна роля. Отец заформя плана на изкуплението в сърцето си, възнамерявайки да спаси „точно определен брой от падналия род“ от злата участ на греха и да ги осинови като Свои Собствени скъпи деца. Ала планът на Отца изисква една [на пръв поглед] немислима жертва: Той трябва да изпрати Своя Възлюбен Син, който да осигури спасение за избраните, като на тяхно място изживее един съвършен живот, умре и възкръсне. Но Синът не бяга от страховитата задача; съгласява се да направи всичко необходимо, за да спаси Своите хора от греховете им. Отца, на Свой ред, обещава да изпрати Светия Дух на избраните в уречения за обръщане миг, като ги направи охотни и способни да приемат чрез вяра благите дарове на Христовото спасително дело.
И тъй, ясно е кой отговаря НА призива, но кой отговаря ЗА призива? Погледнато от един ъгъл, е право да се каже, че всички три лица на Божеството участват в действения призив. Но Новият Завет изглежда сочи основно Отца за отправящ призива. Исус обявява в Йоан 6:44: „Никой не може да дойде при мен, ако не го привлече Отец, който ме е изпратил.“ В 1 Солунци 2:12 Павел говори за „Бог, който ви призова в своето царство и слава“ и твърди в 1 Коринтяни 1:9, че „Верен е Бог, чрез когото бяхте призовани в общението на Неговия Син, Исус Христос.“ Познато ни е изказването на Петър, че Бог е Онзи, Който „ви призова от тъмнината в чудната своя светлина“ (1 Петър 2:9). Действеният призив произтича от вечната любов на Отца; той е Неговият любящ глас, който чуваме да ни призовава за спасение, понеже „онези, които предопредели, тях и призва“ (Римляни 8:30). При все това Отца издава този призив чрез третото лице на Троицата, Светия Дух - Всемогъщия Дух Божий, който навлиза в живота на грешника в „определеното и благоприятно време“, за да приложи изкупителното дело на Сина върху сърцето.


Така че би било най-точно да кажем, че Бог Отец ни призовава в общение със Неговия Син посредством Светия Дух. Действеният призив е дело на Троицата.

Божия действен призив идва „ единствено чрез свободната и особена Божия благодат“: не заради нещо, което Бог е предвидил у хората, нито от някаква способност или инициатива в тварта.“ Това изказване на втората лондонска изповед е в съзвучие с апостол Павел, който хвалеше Бога, „който ни е спасил и призвал със свято призвание, не според делата ни, а според своето намерение и според благодатта, дадена ни в Христа Исуса преди началото на вековете,“ (2 Тимотей 1:8-9). Като започнем да разбираме нещо от вечната благодат, лежаща зад призива, който сме получили било в семинарията, било докато сме били на колене в затворническа килия, или пък докато сме били на проповед на открито, и ние биваме подбудени към възхвала. Подбудени сме и към дълбоко и искрено смирение пред Бога и ближния ни (включително онези християнски ближни, които никога не са чували за действен призив или нямат същото виждане за него като нашето). В края на краищата, когато Павел искаше да смири перчещите се коринтяни, ги подтикна да „видят своето призвание“. Истината е, че „ между тях нямаше мнозина мъдри по плът, нито мнозина силни, нито мнозина благородни; но Бог избра безумните на света, за да посрами мъдрите; и Бог избра слабите на света, за да посрами силните; още и нискородните и презрените избра Бог; и онези, които не са нищо, за да съсипе онези, които са нещо, за да не се похвали пред него ни една плът.“ Действеният призив е призив към смирение, възхищение, любов и възхвала.



Необходимостта от Действен Призив

Баптистките ни предци са вярвали, че такъв призив е абсолютно задължителен за спасението заради вкоренената човешка греховност. Библията учи, че човек е „в състояние на грях и смърт“, така отчужден от Бога, че сам не може и не иска да дойде при Бога. В обстойното описание на втората лондонска изповед падналият човек има „сърце от камък“, неспособно да откликва на любовта, с която Бог приканва (Езекиил 36:26); има воля „заробена на греха,“,  поробена на развратни желания (Йоан 8:36); и има ум, толкова помрачен, че не може да разбира Божиите неща (Римляни 1:21; 1 Коринтяни 2:14). Ние проявяваме греховността си по множество начини: някои с безразсъдна, законопрестъпна безнравственост, други – с надменна, законоспазваща високонравственост. Но това, което падналият човек никога няма да направи, е да протегне празни ръце на вяра към разпнатия и възкръснал Исус.



Съответно и Старият, и Новият Завет показват как грехопаднали мъже и жени упорито се противопоставят на Божия призив.
В повечето случаи изглежда, че нито най-суровите заплахи за идещ съд, нито най-нежните умолявания на благодатта правят някакво впечатление. Това непрестанно отхвърляне на Божието послание накара Господ да се оплаква чрез устните на Еремия: „Говорих им, но не чуха; виках към тях, и не отговориха.“ (Еремия 35:17). Същото самоунищожително коравосърдечие докара Исус до сълзи за Ерусалим. (Лука 19:42). Но как да съгласуваме човешката съпротива с „действения призив“?
Християните отговарят на този въпрос, като правят разграничение между „всеобщ“ и „действен“ призив или „външен“ и „вътрешен“ такъв. Цитирайки пасажи като притчата за четирите почви или твърдението на Исус в Матей 22:14, че „мнозина са призвани, а малцина избрани,“ те разпознават общ призив, който се разглася пред всички грешници и който не завършва с новорождение. Все пак Христос заповяда на учениците си щедро да сеят семето на благата вест на всякакъв вид почва, с пълното съзнание, че в много случаи то няма да даде траен плод (Марк 4:1-20). Но защо трябва да има всеобщ призив? Разбира се, не можем да знаем причините, поради които Бог прави това или онова, но една сигурна причина е нуждата да се подчертае абсолютната необходимост от Божията победоносна благодат в спасението. Когато благите евангелски приканвания предизвикват враждебност, подигравка, отегчение или повърхностно приемане, виждаме по-ясно от всякога безпомощността на човешката окаяност. Ако човек ще се спасява, Бог трябва да осигури всичко. Заемайки думите от Исая 55, можем да кажем, че Бог трябва да осигури не само гощавката, която ще ни засити чрез скъпоценната смърт на Неговия Син, не само топлата и щедра покана да дойдем и да пием до насита, но ние сме толкова безумни и упорити, че Той трябва да осигури и самата способност и желание да дойдем на трапезата, за да ни угости с вечната си благост в Христа (Филипяни 2:13-13; Ефесяни 2:7). Но кой може да си представи такъв Суверен и Свят Бог, който е едновременно толкова смирен, толкова търпелив, толкова благ? В чудото на действения призив Богът на Библията разбива на пух и прах всички наши представи.


Чудото на призива


Павел улавя коренната разлика между всеобщия призив и действения призив, когато напомня на солунците тяхното обръщане, как „нашето благовестие беше към вас не само със думи, но и със сила и със Светия Дух, и с голяма увереност“ (1 Солунци 1:5). До момента на Божието „определено и благоприятно време“, Евангелския призив е „само в слово“. Думите на благовестието могат да бъдат от нас презрени, да ни бъдат малко интересни или дори по един повърхностен начин – приемливи. Но призивът си е  само думи. През това време ние сме като гимназисти, които по време на часа са се отнесли някъде, докато учителя си мели – смътно усещаме, че някой говори, но думите лично за нас не значат нищо. Но повечето от нас знаят, какво е да бъдеш изтърсен от заниманието си, когато мелещият глас изведнъж заговори на висок тон и спомене името ти: „Господин Иванов, какъв е отговорът?“ За по-ученолюбивите мога да кажа, че преживяването е твърде смущаващо. Изведнъж чуваш името си и се чувстваш съвсем изобличен. В това има някакво сходство с действения призив. Като солунците, онези, които са призвани действено от Бог, намират, че вече си нямат работа с думи върху страница или речи на проповедник. Нещо, или Някой, идва към тях, призовава ги, търси ги със сила и уверение, които не могат да бъдат пренебрегнати.
Първоначалното чувство, когато си призован, е крайно неприятно – то е едно ново и съкрушително разбиране за това какви сме като грешници под проницателния взор на Един Пресвят Бог. Малко време след като получи призива си, Петър падна на лицето си и умоляваше Исус да го остави: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек.” (Лука 5:8). Въпреки това, тази нова скърб за греховете ни е много добър белег – показва, че с нас става нещо чудесно. Бог ни призовава чрез Исус Христос от състоянието на грях и смърт, в което сме по естество, към благодат и спасение. Макар че не можем да го осъзнаем в момента, в нас се заформя ново създание. Божият Дух упражнява същата сила, с която възкреси Христос Исус от мъртвите, за да изработи вътре в нас една цялостна вътрешна промяна. Той „просветлява умовете ни духовно и спасително, за да разбираме Божиите неща“ (Деяния 26:18; Ефесяни 1:17,18); отнема сърцето ни от камък и ни дава сърце от плът (Езекиил 36:26); обновява волята ни и със Своята Всемогъща Сила ни поставя в пътя на доброто, като действено ни привлича към Исус Христос (Второзаконие 30:6; Езекиил 36:27; Ефесяни 1:19).“
Призивът си е свършил работата, когато осъзнаем, че Онзи, който ни е изобличил в греха ни, сега полага ръка на нас и казва „Не бой се“ (Лука 5:10). Този Исус отказва да ни остави; всъщност, Той ни обещава, че никога няма да ни остави, нито да ни забрави (Евреи 13:5). Навярно ще прекараме остатък от живота ни в изучаване и преизучаване на случилото се, но в момента на призива проумяваме достатъчно, за да „можем да откликнем на призива и да прегърнем благодатта, предложена и предадена в него.“







Каква роля имаме ние във всичко това? Ние сме „изцяло пасивни“ – не допринасяме с нищо. „Мъртви в престъпления и грехове“, в този момент ние сме в същата позиция, в каквато бяха сухите кости от видението на Езекия или мъртвото тяло на Лазар, когато Христос го извика от гроба. Във всички тези случаи действеният призив носи в себе си силата човек да откликне. Ала пасивността на грешника не означава, че служителите на евангелието няма какво да кажат на онези, които все още не са призовани. Верните проповедници, чиято грижа е да бъде въздигната суверенната Божия благодат, не трябва да връщат слушателите си отчаяни вкъщи, като че са орисани, чудейки се дали Бог ще ги избере един ден. Обикновено Бог не „трясва“ хората с призива от нищото; Той Си има отредени средства, а именно „Словото и Духа“ в съчетание с Божието Провидение.


Както Закхей се покатери на черницата, за да има гледка към Исус, така и ние се поставяме на пътя на Господа, като използваме отредените от Него средства; проповядванието на евангелието, четенето на Писанията, беседите с вярващи за спасението. Да, трябва да казваме на слушателите, че не могат да се самопризоват за спасение, но сме длъжни да им казваме „търсете Господа, докато може да се намери.“ Разбира се, Библията ни уверява, че ако някой, по пример на Закхей, се намери охотен да търси Христовия зов, за да намери Христос, то е, защото Великият Откривател вече е започнал да привлича сърцето му към Себе Си. (Лука 19:1-10).


Но призивът не е някакво механично извиване на волята или заобикалянето й. По-старите проповедници са обичали да вземат написаното в Псалм 110:3, за да опишат момента на новорождението: „Твоите люде ще станат охотни в деня на твоята сила“. Образът на псалмиста отлично улавя чудото на призива – в една проява на мощта на Божия Дух бившите врагове на Господ доброволно хвърлят оръжие и се представят  като верни поданици на Цар Исус.
Ето защо е съвсем уместно да попитаме нашите слушатели: „Охотни ли сте да дойдете при Исус? Ако сте охотни, причината е, че Господ от много време действува в живота ви, за да ви направи охотни. Затова, елате при Него.“ С такъв сакрален и любовен език е описан призивът в Песента на Соломон: “Привлечи ме; ние ще тичаме след тебе“ (Песен на Песните 1:4). Някои аспекти на спасението ни са по-подходящи за възхита, околкото за анализа.



Като си припомняме този тайнствен елемент на действения призив, ще се предпазим от придобиването на лъжливи очаквания за това как „трябва“ да изглежда истинско обръщане във вярата. Мнозина доброжелателни християни са създавали проблеми за себе си и за други, като са предполагали, че „истинското обръщане“ трябва бъде предшествано от определени преживявания: било дълъг период на отчаяние и „ужаси от закона“, било излизане при олтара в края на богослужение, било моментална и поразителна промяна в начина на живот. Истината, обаче, е, че Библията говори за личен Бог, който призовава различните мъже и жени по различни начини. Кратък полед към посещението на Павел във Филипи, изложено в Деяния 16, показва, че Исус Христос не е шаблонен Спасител. Богата еврейка получава действения си призив на тихо съботно изучаване на Библията, когато Господ „отваря сърцето й“; бесновата слугиня преживява мощно освобождение от силите на тъмнината; филипийски тъмничар усеща как света му се сгромолясва около него, преди да извика от отчаяние: „Господа, какво трябва да направя, за да се спася?“ Призивът е един и същ във всеки случай, но обстоятелствата са толкова различни, идеално пригодени за всеки човек от Бога, който го е възлюбил преди създаването на света. Колкото и да са полезни систематичните богословски категории, Бог не е механична „система.“ Той е личен Бог, който се отнася индивудално към отделни индивиди – мъже и жени, създадени по Неговия образ. Някои Той призовава радикално, като Апостол Павел, други – по-незабележимо, като Тимотей, който отраства под грижите на набожни майка и баба. Действеният призив е личен; в него присъства жив Спасител, който привлича сърцата на мъже и жени, момчета и момичета, с връзките на благостта и с въжетата на любовта (Осия 11:4).


Заключение






Само поглеждайки назад можем да разберем какво е ставало в нашия живот в годините, водещи до обръщането ни. По онова време не бихме могли да осъзнаем, че сме призовани, нито да си представим до какво би довел призивът, когато откликнем. Божият призив винаги е така – не можеш да знаеш докъде ще те доведе; само се уповаваш на Онзи, който те е призовал по име, да те заведе безопасно у дома.


И тъй, действеният призив представлява славното начало на християнския живот, но е само началото. Чрез него сме призовани да следваме Исус Христос по път на светост, който накрая ще ни доведе до рая и съвършеното общение с Триединния Бог, който тъй отдавна е положил любовта си на нас. Ходенето в този призив няма винаги да бъде лесно. Макар Бог наистина да ни е обновил с ново естество, така че сега „и искаме, и действаме според добрата Негова воля“ (Филипяни 2:13), в нас грехът все още има сила. Заради тези „остатъчни зли сили“ и нови твари като нас „не вършат онова, което е добро - нито съвършено, нито с цяло сърце, а желаят и онова, което е зло.“ Все още в нас има съпротива към любящия глас на Отца. По този начин действеният призив ни призовава и в един духовен сблъсък: да водим война в силата на Духа против похотите на плътта, докато не стигнем до вечния ни дом. За завършек нека кажем, че Онзи, Който ни е призовал, е Верен; Той е обещал да завърши доброто дело, което е започнал в нас (1 Солунци 5:24; Римляни 8:30; Филипяни 1:6), така че призваните няма от какво да се боят.