Уилям Хънтингтън - Старият човек

Уилям Хънтингтън

Лоялистът и бунтовникът
или
Синът на Мира във Вечна Война

“Защото зная, че в мене (сиреч в плътта ми) не живее нищо добро; понеже желание за доброто у мене има, но да върша доброто - не намирам как,” Римляни 7:18

Тази глава от Римляни е била, и още си остава, непреодолима препънка по пътя на онези, които се хвалят със способността да извършват това, което изисква Божият закон, и то не само от волята, която апостолът имаше, но и от тяхна собствена сила, която той нямаше. Намерението на Светия Дух в тази глава е да насърчи онези, които са участници в Божието естество да продължават да се бият във вечната война с плътта без да се обезсърчават; а също и да подреже крилцата на онези самохвалци, които нямат с какво да летят, освен със своята самодостатъчност, както и да докаже, че всички, които имат упование на плътта, са в плътта, само плът. За да избегнат, прочее, светлината и силата на тази глава, някои от тези горделивци настояват, че Павел тук говори за себе си като необърнат във вярата. Но няма голяма вероятност тогава той да се е “наслаждавал в Божия закон според вътрешния човек”, когато не е имало такъв човек в него; или “законът в частите му да е водил война със закона на ума му”, когато е бил жив и без никакъв закон. Други правят предположение, че той говори от името на друг човек, който е необърнат; но, ако беше така, Павел нямаше да нарече този човек себе си, “сам аз”, както прави тук: “И тъй, сам аз с ума си служа на Божия закон, а с плътта - на греховния закон.” Но няма нужда да се чудим на тия работи, понеже сме чели много за корави сърца, дамгосани съвести и безчувствени души. Всяка душа, която е въвлечена в тази война, има в себе си две природи, или иначе не може да има никаква война; тя е “два пълка” Песен 6:13, като има едновременно любов към Бога и дух, който желае чуждото до завист; бойна вяра и съпротивата на неверието; добри принципи и склонност към зло; благодатта на търпението и природна заядливост. Където не се вижда такава война, няма светлина, и където не се чувства такава война, няма живот. Плътта и кръвта в такъв човек трябва да пеят от радост и да триумфират, понеже няма благодат, която да ги покорява. “ царят, против когото не може да се въстава.” не може да не ходи с широка крачка. Притчи 30:31; и този цар е грехът, който се показва явно в гордостта, лъжовността и самоправедността. И съм повече от сигурен, че на човек не му трябват по-лоши грехове от тези, които да царуват в смъртното му тяло, защото всеки от тях е достатъчен, за да го изключи от Божието царство. Но апостолът признаваше това, което знаеше: “Зная, че в мене (сиреч в плътта ми) не живее нищо добро.” Това знание не беше теоретично, не беше голо интелектуално знание, нито беше научено при нозете на Гамалиил; понеже в природното си състояние “той беше жив без закона; и греха беше мъртъв” и лежеше мирно и, по отношение на закона, той се мислеше за непорочен; и живееше по най-строгото учение на юдаизма, фарисей от фарисейте. Това беше Павловото състояние на плътско съвършенство; и това е цялото плътско съвършенство, което може да се намери в света и до ден днешен. Онова, което разсъблече Павел от това измамно покривало и очакване на живот от закона на делата, беше мощното духовно влизане на закона в сърцето му, когато “грехът оживя, а той умря”. Преди това той “беше жив, а грехът беше мъртъв”. Това доведе до тази странна превратност в живота на Павел. Тогава, веднага щом грехът оживя и той умря, Светият Дух оживи душата му за живот на вяра; и Божията благодат поведе война с оживелия грях на Павел; и тя води тази война през всички дни на Павловия живот на този свят.

 Плътта желае противното на Духа и Духа - на плътта. Павел беше просветен и можеше да види закона на Духа заедно с другия закон: “Виждам друг закон в частите си, който воюва против закона на ума ми.” Това е закон, който настоява за покорство, иска му се “покоряваме в похотите му”; това е закон, който настоява, малко или много, постоянно да се задоволяват неговите желания; и не само закон, който настоява, но и такъв, който има силата да налага своите заповеди; “заробва ме на закона на греха, който е в частите ми.” Не само го виждам, но и съм жив да го усетя. “Ние, които имаме първите плодове на Духа сами стенем в себе си; стенем под бремето му.” Той не само го видя, но и го почувства, ала душата му бе разположена да го мрази. “Каквото мразя, това правя.” Да, той го разглеждаше като източника на цялото си нещастие “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта? Благодаря на Бога чрез Исуса Христа."

Но какво трябва да разбираме под думата плът в този стих? Не човешкото тяло буквално, защото в него има много добри неща. Той обичаше Бога; и “който обича, пребъдва в Бога и Бог пребъдва (живее) в него." Той живееше; “но не той, а Христос живееше в него; тялото му беше храм на Светия Дух." Той имаше първите плодове на Духа; да, “живота на Исус се явяваше на смъртната му плът," 2 Коринтяни 4:11. Той имаше в себе си Божиите тайни; да, пълнотата на благословенията на благовестието на мира, най-големите дарби, и всяка нужна благодат, всички обитаваха неговото тяло. Той “имаше това славно съкровище в пръстния си съд, така че превъзходството на силата да (се види, че) е от Бога, и не от него.” 2 Коринтяни 4:7. Той имаше ново сърце и Божият закон написан на неговите плътски плочи. Божият страх беше в него и Божията сила бе усъвършенствана в телесната му немощ; ето защо тук не може да говори за физическото човешко тяло.

Освен това, тялото често взема участие в радостите на духа; и самото изражение на лицето явява здравето на душата. Ако душата е жива, щастлива и радостна, ако лицето гледа към Провидението, ухото слуша благовестието с наслада, краката ходят с весела крачка към Божия дом и ръцете искат да работят и споделят: да, “частите на тялото" (които в природното си състояние “бяха оръдия на неправдата за грях"), чрез благодатта “се предоставят като оръдия на правдата за Бога," Римляни 6:13. Но, “когато душата е наказана за грях, хубостта на тялото погива като молец" под жезъла; и, когато тя линее от глад, тялото чувства това и се оплаква."Копнее, даже примира душата ми за дворовете Господни, сърцето ми и плътта ми викат към живия Бог.” Псалм 84:2. А още и “Господ е спасител на тялото”, както и на душата; ето защо това тяло не може да бъде плътта, за която апостолът говори в този стих. Яков разраничава между частите на тялото и греха, който действа в тях. “ Откъде между вас вражди и разпри? Не оттам ли, от вашите сласти, които воюват в частите ви?” Яков 4:1.       

Това зло начало се води с различни имена в Писанията. Наречено е зло въображение. “И видя Бог, че се умножава злината на човека по земята, и че всичките въображения на сърдечните му помисли бяха само зло всеки ден.” Битие 6:5. Петър го нарича “плътски похоти, които воюват против душата.” Яков го нарича похоти, които воюват в частите. Но Христос, както и нашият апостол, го нарича плът; “Роденото от плътта е плът и роденото от Духа е дух,” Йоан 3:6, с което нашият Господ не иска да каже, че всеки човек, който се ражда в този свят, е само плът, понеже това не е вярно; човек се ражда с дух, както и с тяло; той идва в този свят със разумна душа, както и с тяло от плът; нито иска да каже, че всеки, който е роден отново, е изграден само от дух, понеже това въобще не е така; понеже новороденият си остава с тяло от плът и кръв, със същото тяло, което е наречено “храм на Светия Дух, който живее в него.”


И трябва да отбележим, че Господ в тези стихове не говори за личност, а за някакво нещо; не за човек буквално, а за начало в човека; за ефекта от природното рождение и за ефекта от духовното рождение; и това проличава от това, че думите не са в мъжки род, а в среден; той не казва той или него; а онова, което е родено от плътта, е плът. Накратко, Спасителят показва, че всички избрани, както и всички останали, идват в този свят с нищо друго в себе си освен грях; “че нищо чисто не може да излезе от нечистото" и затова всички, които виждат Божието царство трябва да се родят отново; и, когато се родят отново, в тях се създава ново начало - такова на благодатта, под действията на Светия Дух; и че дори тогава тези две начала, за които говоря досега, на плътта и Духа, ще се намират и ще останат в този обновен човек, докато той е в света. Исус нарича отказа да задоволяваш роденото от плътта “отричане на себе си” и това да търпиш противопоставянето и войната между плътта и духа “ежедневно носене на кръста”, която война е най-лошата част от нашия кръст, понеже тя не спира дори когато другата е спряла; и всичко друго щеше да ни бъде много леко, ако бяхме свободни от нея. Да бъдеш воден от Духа и да бъдеш под въздействието на неговата благодат, Господ нарича да вървиш след него. “Ако някой иска да върви след мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека ме следва; и където съм аз, там ще бъде и слугата ми.“ Лука 9:23; Йоан 12:26.

Павел нарича това плътско начало закон в частите му, а другото - закона на ума му: първото е старият човек, второто - новият. Петър нарича първото плътски похоти, второто - “скрития човек на сърцето." Яков нарича едното “похоти в частите", другото “Мъдростта, която е от горе, която мирна, чиста, умолима, безпристрастна и нелицемерна." Но Павел, когато искаше да представи истината възможно най-ясно, нарече едното грях, а другото - благодат. “Грехът няма да ви владее; благодатта ще царува" и ни разкри в подробности едното и другото. “И делата на плътта са явни. Те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, гневове, свади, раздори, ереси, зависти, убийства, пиянства, пиршества и други такива,” Галатяни 5:19-21. Това Павел нарича плътта и делата й, в които “не живее нищо добро”. Новият човек е онова, което е родено от Духа и е описано от него така: “А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, доброта, вяра, кротост, въздържание.“ Галатяни 5:22,23. После Павел продължава с онова, което Господ нарича отричане от себе си и носене на кръста: “А които са Христови, са разпнали плътта със страстите и похотите й.” Галатяни 5:24. Тук апостолът отново нарича изброените зли дела плът, както в първоначалния ни стих; и, по силата на съюз с Христа и усилното упражняване в разпъването й на кръст, плътта, заедно с похотите и страстите в нея, е разпната; и чрез блажения Дух е умъртвена; “Ако чрез Духа умъртвявате делата на тялото, ще живеете.” Римляни 8:13. Това, и само това, е “да събличаш стария чоовек”, Ефесяни 4:22 но не е крайно и пълно събличане, така че да станем съвършени в плътта или съвършено свободни от него; не, това води единствено (но не е малко) до това да не се явяваме в него, да не се носим в него, да не живеем в него, ходим в него или да задоволяваме него. “в които ходехте някога според вървежа на тоя свят, в съгласие с княза на въздушната власт, духът, който сега действа в синовете на непокорството, между които и ние всички сме живели някога в похотите на нашата плът, като сме изпълнявали волята на плътта и на мислите, и по естество сме били, както и другите, чада на гнева. “ Ефесяни 2:2,3. Това, казва Павел, беше старото ни поведение; но сега се облечете с Господа Исуса и ходете в него; да, облечете се с новия човек “и съблечете стария с неговите дела; който тлее в измамливите похоти.”

Но е едно нещо да се отричаш от себе си ежедневно и съвсем друго да унищожиш себе си изцяло чрез свободна воля и човешка сила; които несъмнено са най-основните части на “себе” -то, от което трябва да се отричаме, които трябва да събличаме и отричаме; понеже беше свободната (от Бога) воля, която хвърли Йона в морето и беше човешката сила, която докара бедния Петър до това да се кълне и да проклина. Едно нещо е да събличаш стария човек и друго веднъж завинаги да го изхвърлиш от сърцето си; но да го премениш и да го направиш съвършен трябва да бъде абсолютният шедьовър на всички човешки дела; и тая работа е напразна; “понеже (описаните вече) плът и кръв”, “не могат да наследат Божието царство; нито тлението наследява нетлението;” защото “роденото от плътта е плът” и никога няма да стане нещо по-добро; и “роденото от Дуа е дух,” и винаги ще си остане същото. А сега, да видим каква е тази воля, за която Говори Павел.

“понеже желание за доброто у мене има, но да върша доброто - не намирам как,” Ама как Павел стана толкова желаещ да върши добро? Ами “Господ го направи охотен в деня на силата си.” Псалм 110:3. Но каква сила е тази? Силата на гнева му, или може би силата на мишцата му? Отговарям: онова, което запленява волята повече от всяка друга сила, е силата на Божията любов, разкрита в смъртта на Христос за нас; и също на Христовата любов в неговото снизхождане да положи живота си за нас: тази неумираща любов на неговото умиране, която въздейства на нещастната душа на събудения грешник, веднага го довежда до божествена скръб и истинско покаяние, което го прави искрено, благодарно даже, да се предаде на покороство към вярата. “Сине, иди и работи днес на лозето ми. А той отговори и каза: Не искам! - но после се разкая и отиде.” Матей 21:28-29. Така Бог запленява волята на бедния грешник; и Той трябва да му даде нещо повече от склонност: движеща сила, иначе той никога няма да отиде. “Бог е, който действа във вас и да искате, и да извършвате според добрата негова воля.” Филипяни 2:13 Понеже, след като е направил грешника да желае и да избере по-добрата част, този безпомощен грешник стои и не помръдва, докато не му бъде предадена прясна доза сила, защото той не може да отиде по-нататък (и го знае), докато Бог не благоволи да му въздейства, та той да действа; тези, и двете, волята и силата, са от Бога; и понякога намираме едното, а не можем да почувстваме другото.

Давид пожела в сърцето си да построи дом на Бог и бе решен да го направи; и пророкът му каза да го направи, понеже Бог беше с него. Тук се вижда волята на Давид, и той стори добре, че намисли това в сърцето си; и Бог от своя страна обеща да построи на него здрав дом, обаче Бог не действаше в него да извърши тази воля, но каза, че не той, а синът му щеше да я извърши. Давид начерта плана за дома и осигури материала за построяването му; и тогава заповяда на сина си да го построи и каза на Изаилевите старейшини да му помогнат за това; и това беше всичко, което Давид можеше да направи.

Волята на Авраам беше да убие Исаак и волята бе приета на мястото на делото. Също и бедната вдовица - тя искаше да даде на съкровищницата; но, като имаше само две лепти, не помогна много за богослужението и свещенството. Някои искат да приютят беден брат във вярата; но, когато се направи сметката, те могат само да му предложат чаша студена вода; и такива никак няма да загубят наградата си’ “понеже, ако някой има желание, той е приет според колкото има, а не според колкото няма." 2 Коринтяни 8:12. И Царят не може да изяде онова, дето го няма.

Мария бе решила в сърцето си да поръси с благоухание Господа и да помаже тялото му след смъртта му; но, страхувайки се, че няма да може да го направи, дойде при него, докато беше жив, и го направи тогава. Господ каза “Тя направи това, което можеше: дойде по-рано," не след смъртта ми, “за да помаже тялото ми за погребение.” Марк 14:8 не след погребението ми, като на погребален ритуал. И Господ го прие: “Оставете я, защо я смущавате? Тя извърши добро дело за мене.” Марк 14:6. И, ако апостолите знаеха какво си мислеше и каква любов изпитваше душата й, нямаше да тревожат бедното създание както направиха, като я обвиниха в прахосничество. Какво може да се прахоса, когато се използва за почит и поклонение към Наследника на всичко? И какво са триста динария или триста милиона лева, сравнени с неумиращата любов на умиращия Христос, подарена на сърцето?

Апостолите бяха готови да отидат с Христос и в тъмница, и на смърт: “същото казваха и всички” Марк 14:31; но Господ не действаше в тях, за да го извършат, и затова те всички го изоставиха и побягнаха; те също имаха желание да стоят будни с него, но не можеха; и така се косяха заради себе си и се срамуваха за това, че, когато ги попита:“Какво, не можахте ли да стоите будни с мене за един час?” те “ не знаеха какво да му отговорят.” Марк 14:40. “Духът им беше бодър, но плътта им беше слаба.” По този начин имаше Павел желание. “когато искам да правя доброто, злото е готово при мене.“ Римляни 7:21. Павел не можеше да прави добро, освен когато “Бог действаше в него.” Павел усещаше тази нужда от божествена сила: “Всичко мога чрез Христа, който ми дава сила.” Филипяни 4:13. Деянията на Павел не бяха делата на плътта, нито мъртви дела “трудих се повече от всички тях, но не аз, а Божията благодат, която бе в мене.” 1 Коринтяни 15:10. Неговите дела бяха “делата на вярата” и той се нуждаше от действена вяра. Той нарича своя труд “труда на любовта” и ни казва, че “Христовата любов го принуждава”. Неговото служение беше “служене в новотата на Духа” Римляни 7:6 и той имаше нужда от това Духът да му помага, да му въздейства и да действа в него. Понеже, как би могъл да говори, ако Бог не му отвори “врата за словото” Колосяни 4:3. Как би могъл да се моли, ако Духът не му “помагаше в немощите му” Римляни 8:26? Как щеше да успява служението му, ако Бог не “свидетелстваше за словото на своята благодат” Деяния 14:3? И Павел невинаги усещаше тези неща да действат мощно у него. Павел знаеше, че превъзходството на силата е от Бога, и не от него. Този вятър вее там когато и накъдето пожелае; и ако не повее, ароматите, които въздействат на душата, не могат да се разнесат.  Духът раздава своите дарове както пожелае и действа чрез тях в онези, които са ги получили. Павел понякога се чувстваше вързан в Духа, а друг път нямаше покой, понеже Тит го нямаше; в Рим искаше да му се отвори врата да говори; и пак, проповядването му беше с много страх и треперене; така че той не намираше как да извършва доброто, понеже злото беше винаги готово при него. Волята му беше готова за доброто, той с ума си служеше на Божия закон; и според вътрешния човек се наслаждаваше в него; но в плътта си не намираше нищо добро, само пречки; “доброто, което искам да правя, не правя;” а напротив, “злото, което мразя, него правя” да, често съм утеснен от този противник, той ме държи като затворник, против волята ми; “законът в частите ми воюва против закона на ума ми и ме заробва на закона на греха, който е в частите ми. Но ако правя това, което не искам, не го правя вече аз, а грехът, който живее в мене;”, това зло, което правя без истински да искам, никога няма да ми се сметне за грях, защото се е вменило на Христос; понеже старият ми човек бе разпнат с него, затова благодаря на моя Бог чрез Исус Христос.

Този стар човек, плътта, или това тяло на смъртта, е опетнил някои от най-светлите имена и е размацал гербовете на мнозина, на които са били връчени небесни корони. Невъзможно е да се изброят всички наслади, които този стар човек търси, или да се представят всички видове покорство, които изисква този закон в частите. Той действа по различно време, във всяка част ня тялото и във всеки отдел на душата; и, ако не бъде събличан, неизбежно ще действа чрез всеки апетит и всяко желание, присъщи на човешката природа, за да подмами, отклони и докара с хитрост бедната душа отвъд границите, които Бог е установил.

При Ной, който тъкмо беше победил и осъдил света и беше станал наследник на правдата от вяра, пиенето се оказа измамата, чрез която Дяволът и неговият долен стар човек удържаха победа.

Този стар човек внуши недоверие в ума на бащата на всички ни (във вярата), Авраам, като го направи да отрече желанието на жена си. Той беше, който направи Исаак да обича повече хитрия ловец от простия човек, който живееше в шатри, дори дотам, да го благослови пряко откритата Божия воля; за което спомогна не Божията любов, а любов към “вкусно ястие" Битие 27:4. Този стар човек тлее в измамливите похоти и тези похоти воюват против душата и всички светли души.

Когато този “пътник” дойде при Давид, за да се нагости, в стадото на Господ нямаше нито една овчица, която да не е под неговата власт; нито една в неговия дом, нито една в целия дом на Саул, понеже Бог ги бе дал всички на Давид, 2 Царе 12:8. Не, нито една неомъжена и несгодена девица в цялото му царство, и той имаше достатъчно, за да “приготви на пътника, който бе дошъл при него;”. Ала нищо не можеше да задоволи този стар човек освен “малкото женско агне, което му беше единствено и което хранеше; и което лежеше на лоното му и му беше като дъщеря;” това трябваше да приготви на скитника, който дойде при Давид. 2 Царе 12:4.

Ей, колко се разгневи царят на Израил на този човек ”Жив е Господ, човекът, който е сторил това, непременно ще умре.” И тези думи са пророчество, което е истинно в най-пълния си смисъл; понеже стария човек на Давид, както и нашите такива, със сигурност бяха разпнати с Давидовия Син и умряха, та тялото на греха да бъде унищожено, така че вече да не служим на греха; дори самият Давид умря в главата на завета; понеже “Христос беше разпнат за престъпленията, станали под първия завет”, както и за онези, “които са призвани да получат вечното наследство,” под новия. Съразпнахме се с Христа.

“Човекът, който е сторил това, ще плати агнето четирикратно понеже е сторил това дело, и понеже не се е смилил”. Ех, тъй е, Давиде; само дето “ти си този човек;” 2 Царе 12:7; и ти ще трябва да връщаш десетократно. “Ето, ще подигна против тебе злини от дома ти, и ще взема жените ти пред очите ти та ще ги дам на ближния ти; и ще лежи с жените ти пред това слънце.” 2 Царе 12:11. И се сбъдна: “и взе царят десетте жени наложници които бе оставил да пазят дома та ги тури в дом под стража, и хранеше ги, но не влязаше при тях; и останаха затворени до деня на смъртта си, живеещи като вдовици.” 2 Царе 20:3. Така царят върна агнето по десет и трябваше и да изстрада насилието върху дъщеря си Тамар, което направи възмездието, което претърпя, “добра мярка, натъпкана, стърсена и препълнена” Лука 6:38, понеже “с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери”

Този стар човек дълги години е бил всевластен и тираничен самодържец. “Грехът царува за смърт," Римляни 5:21. “По-добро е бедно и мъдро дете, отколкото стар и безумен цар, който не приема вече съвет; защото единият излиза от тъмницата, за да царува, докато този, който се е родил в царството му, става сиромах. Еклесиаст 4:13,14.

В този свят няма “бедно и мъдро” дете, което да не е тормозено от този “стар и безумен цар”; понеже той, макар осъден в Христовата плът, та и разпнат, умрял и погребан; пак, както е сигурно, че “Христос бе взет от тъмницата и от съда”, така и “този стар цар излиза от тъмницата си да царува;” и не само върху цялото човечество, а в някаква степен и върху избраните - не само с пълна сила, докато те са в природното си неповярвало състояние, но и след като е покорен и до голяма степен ограничен от победната благодат; и пак, както казва Павел, той понякога разкъсва оковите, прави бягство от затвора и беж към престола на сърцето. “намирам закон в частите си, който воюва против закона на ума ми и ме заробва на закона на греха, който е в частите ми; О, окаян аз човек!”

Но нашето блаженство и щастие се състоят в неговото лишаване от свобода; той не е съвсем свободен, а е затворник във всеки истински вярващ; така че, за да царува, трябва да излиза от затвора; докато този, който е роден в царството му, става сиромах, но ще царува вовеки веков. Бедното и мъдро дете, което е родено отново, родено наследник на Божието царство, станало цар и свещеник на Бога, “става сиромах;” сиромах в душа, нищ духом, изцяло зависим от божествената милостиня на небето; и такива са блажени. “Блажени нищите духом понеже тяхно е Божието царство.”